Част от секундата [Split Second - bg]

— Е, поне успях да си задам въпросите. Макар че не всички получиха отговор.

Докато минаваше покрай него, тя спря.

— Прав си, сега двамата с теб сме завинаги свързани в историята като некадърни агенти, които са се издънили. Аз не съм свикнала с това. Досега постигах върха във всичко, с което се заемах. Обзалагам се, че и ти си същият.

— Сбогом, агент Максуел. Желая ти всичко хубаво.

— Съжалявам, че първата ни среща трябваше да мине така.

— Надявам се да е и последната.

— А, и още нещо. Макар че не е отразено в официалния доклад, сигурна съм, че вече си обмислил възможността човекът в асансьора да е използван, за да те разсее, докато Рамзи вади пистолета и стреля.

Кинг мълчеше.

— Знаеш, че е интересно — каза Мишел и се загледа настрани.

— Ти май се интересуваш от много неща — грубо отсече той.

— Това място — каза тя и посочи с ръка високия таван, лъскавите греди, полирания под, всичко чисто и спретнато. — Красиво е. Съвършено красиво.

— Определено не си първата, която го казва.

— Да — продължи Мишел, сякаш не го бе чула. — Красиво е и би трябвало да е уютно и топло. — Тя се обърна и го погледна. — Но не е. Всъщност всичко е чисто функционално, нали? Вещите са подредени почти като за изложба — изложба, създадена от човек, който изпитва потребност да контролира всичко и като прави това, отнема душата на тази подредба или поне не влага в нея и капчица от душата си. — Обгърна раменете си с длани. — Да, много студено.

И тя извърна очи от Кинг.

— Така ми харесва — лаконично отвърна той.

Мишел рязко обърна лице към него.

— Тъй ли, Шон? Е, бас държа, че някога не ти е харесвало.

Той се загледа в дългите й крака, докато тя слизаше към кея с енергична крачка. Спусна лодката на вода и скоро се превърна в точица върху повърхността на езерото. Едва тогава Кинг затръшна вратата.

Когато на връщане мина край масата, той забеляза служебната й визитна картичка, пъхната под чашата за кафе. На гърба бе написала номерата на домашния и мобилния си телефон. Първата му мисъл беше да я изхвърли. Но не го направи. Задържа я и пак се загледа как точицата става все по-малка и по-малка, докато достигна един завой и Мишел Максуел напълно изчезна от поглед.