Част от секундата [Split Second - bg]

Отначало си мислеше да отиде в полицията с онова, което бе намерила и видяла, но после размисли. Защо да се забърква в подобна каша? А и вече й бе омръзнало да прахосва живота си в чистене на чуждата мръсотия. Какво я интересуваше Клайд Ритър? По-добре човек като него да лежи в гроба, откъдето няма как да бълва отровата си.

И тя го направи. Изпрати на онзи човек снимка и бележка с описание какво е видяла, какво притежава и по какъв начин желае да получава парите. Наистина ги получи и не наруши мълчанието си, а човекът, когото изнудваше, така и не разбра коя е чак до самия край. Постъпи много хитро, използва поредица от пощенски кутии, фалшиви имена и една близка приятелка, вече покойница, която й помагаше да прикрива следите. Не беше алчна. Парите не бяха чак толкова много, но й помогнаха доста, след като толкова години наред нямаше постоянна работа. С тях поддържаше къщата, плащаше сметките, купуваше си хубави вещи и помагаше на близките си. Да, тогава постъпи както трябва.

А онова момиче изобщо не се сети да попита; но и откъде ли можеше да знае? И дори да бе станало дума, Лорета щеше да излъже, също както момичето я излъга, че прави документален филм.

След като се настани удобно във ваната, я връхлетяха още по-мрачни мисли. Парите вече не идваха, но нищо не можеше да се направи. Всичко си има край. Тя обаче не беше прахосница. Бе заделила част от парите, защото знаеше, че кокошката няма вечно да снася златни яйца. Щеше да изкара с тях още известно време, а дотогава може би щеше да се появи нова кокошка. Онова момиче й даде пари. Това бе добро начало. Лорета Болдуин преливаше от оптимизъм.

Стресна я телефонен звън. Вече затоплена, тя отвори очи и започна да се измъква от ваната. Може би тъкмо в момента звънеше новата златна кокошка.

Така и не се добра до телефона.

— Помниш ли ме, Лорета?

Мъжът се извисяваше над нея, стиснал в ръце метален прът с плосък край.

Тя щеше да изпищи, но той я натисна под водата с пръта и я задържа така. Лорета бе сравнително силна за възрастта си, но не чак толкова. Очите й се разширяваха все повече и повече, тялото й се замята насам-натам. Тя сграбчи пръта и водата от ваната плисна по целия под. Ала най-сетне трябваше да си поеме дъх. В дробовете й нахлу вода и след това всичко приключи бързо.

Човекът повдигна пръта и огледа лицето й. Съсухреното тяло остана на дъното на ваната, изцъклило насреща му мъртви очи. Телефонът бе спрял да звъни; в къщата цареше тишина. Човекът напусна банята за минута, откри портмонето на Лорета и се върна отново. Извади парите, които й бе дала Мишел — пет двайсетачки, грижливо скътани във вътрешното джобче.

Той закачи с пръта трупа на Лорета и я вдигна от водата. Отвори устата й, после натъпка парите вътре. Притисна нагоре челюстта и пусна тялото. То отново потъна. Между устните стърчаха ъгълчетата на банкнотите. Не твърде приятна гледка, помисли си той, но пък толкова уместна съдба за една изнудвачка.