Последният мохикан

Но докато по-младите и по-лекомислените диваци проявяваха тази слабост, по-опитните воини продължаваха претърсването и в двете пещери, като вършеха това с усърдие, което показваше, че далеч не бяха задоволени от събраните досега плодове на победата. Не успели да открият нова жертва, изпълнените с жажда за мъст хурони скоро дойдоха при мъжете пленници, като изговаряха името Дългата карабина с недвусмислена ярост. Дънкън се преструваше, че не разбира техния енергично и многократно повтарян въпрос, докато другарят му нямаше защо да полага усилие да ги мами, тъй като не знаеше френски. Най-после, изморен от настойчивостта им и уплашен да не би да раздразни поробителите си със своето упорито мълчание, Дънкън се огледа наоколо за Магуа, който би могъл да преведе неговите отговори на въпросите, които всеки момент ставаха по-настоятелни и по-заплашителни.

Поведението на този дивак се различаваше напълно от това на другарите му. Докато другите жадно бързаха да задоволят детинската си страст към украшения, като грабеха дори и мизерните вещи на разузнавача или търсеха с кръвожадни, отмъстителни погледи техния отсъствуваш собственик, Лисицата беше застанал малко настрани от пленниците със спокоен и доволен вид, който издаваше, че той вече бе постигнал голямата цел на своето коварство. Когато очите на Хейуърд срещнаха очите на доскорошния му водач, той ги извърна в ужас пред злокобния, макар и спокоен поглед, които му бе отправен. Но Хейуърд победи отвращението си и с обърнато настрани лице заговори на своя враг. — Хитрата Лисица е твърде добър воин — каза неохотно на френски Хейуърд, — за да откаже да обясни на един невъоръжен човек какво искат от него победителите му.

— Те питат за ловеца, който познава горските пътеки — отвърна Магуа на своя развален английски език, като същевременно сложи ръка върху снопа листа, с който бе превързана една рана на рамото му, и свирепо се усмихна. — Дългата карабина! Пушката му е изкусна и окото му никога не се затваря, но подобно на късата пушка на белия вожд тя е безсилна срещу живота на Хитрата лисица!

— Лисицата е твърде храбър, за да си спомня раните, получени във война, както и ръцете, които са ги нанесли!

— На война ли бяхме, когато измореният индианец седна да почине до дървото и да си хапне царевица? Кой изпълни храстите с дебнещи неприятели? Кой извади нож? Чий език говореше приятелски думи, докато в сърцето му бликаше омраза? Магуа ли каза, че брадвичката не е вече закопана и че неговата ръка я е изровила?

Тъй като Дънкън не смееше да отвърне на тези обвинения и да напомни на Магуа за собственото му предумишлено коварство, а от друга страна, не искаше да се унижи и да го умилостивява с някакво извинение, той замълча. Изглежда, че Магуа също предпочиташе да не продължават спора, както и всякакъв по-нататъшен разговор, тъй като отново седна и се облегна на скалата, откъдето се бе изправил в момент на гняв. Но викът „Дългата карабина“ отново се понесе измежду нетърпеливите диваци, когато те схванаха, че краткият разговор бе свършен.