Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
Спокойният израз на младия вожд се помрачи, обаче той вече не се колебаеше. С безшумни стъпки Ункас прекоси скалата и скочи в буйния поток. Тези, които останаха горе, почти спряха да дишат, докато не зърнаха главата му далеч надолу по течението да се подава над водата, за да поеме въздух, но след това той отново потъна и се изгуби от очите им.
Тези внезапни и успешни действия на тримата горски обитатели бяха отнели само няколко минути от времето, което сега беше толкова ценно. Като хвърли последен поглед към Ункас, Кора се обърна и заговори с разтреперани устни на Хейуърд:
— Чувала съм, че се славите с умението да плувате, Дънкън; тогава последвайте мъдрия пример на тези простодушни и верни същества.
— Това ли е верността, която Кора Мънроу изисква от своя защитник! — каза младият човек, усмихвайки се горчиво и тъжно.
— Сега не е време за празнословия и погрешни тълкувания — отвърна тя, — а момент, когато всяко задължение трябва да бъде обсъдено. Тук вие не можете да ни бъдете вече полезен и ценният ви живот трябва да бъде пощаден за други, по-близки приятели.
Той не отвърна нищо, макар че погледът му падна върху красивата фигура на Алиса, която стискаше ръката му като безпомощно дете.
— Имайте предвид — продължи Кора след късо мълчание, като през това време, изглежда, се бореше с някаква мъка, по-остра дори от тази, която страхът и бе събудил, — че най-лошото, което може да ни сполети, е смъртта — данък, който всеки трябва да плати, когато му дойде времето.
— Има беди, по-лоши от смъртта — каза Дънкън с дрезгав глас, сякаш бе раздразнен от упоритостта й, — беди, които биха могли да се предотвратят от присъствието на този, който е готов да умре заради вас.
Кора престана да го увещава и като закри лице с шала си, поведе почти безчувствената Алиса към най-закътания край на вътрешната пещера.
ГЛАВА IX
Внезапната, почти магическа смяна на бурните епизоди на битката с пълната тишина, която сега цареше наоколо, подействува на възбуденото въображение на Хейуърд като страшен сън. Макар че всички случки, на които бе станал свидетел, се бяха врязали дълбоко в паметта му, все пак трудно беше да убеди сам себе си, че те са действителни. Като не знаеше нищо за съдбата на тези, които се бяха доверили на бързото течение на реката, той започна да се ослушва във всеки сигнал или тревожен звук, който би могъл да възвести добрия или лош край на рискованото им дело. Усилията му обаче отидоха напразно, тъй като с изчезването на Ункас всяка следа от смелчаците бе заличена и той остана в пълно неведение относно участта им.
В момент на такава болезнена тревога Дънкън не се подвоуми да огледа наоколо, без да използува прикритието на скалите, което преди бе тъй необходимо за безопасността му. Но всяко усилие да открие и най-слаби признаци за приближаването на скритите им врагове беше тъй безплодно, както и старанието му да разбере какво бе станало с другарите му. Гористите брегове на реката отново изглеждаха напълно лишени от живот. Врявата, която преди малко бе проехтяла през сводовете на гората, бе стихнала и сега сред пълната хармония на природата се чуваше ту по-силно, ту по-слабо само ромоленето на водата, Гонена от ветреца. Един речен сокол, кацнал в безопасност на най-високите клони на един изсъхнал бор, бе станал далечен свидетел на битката; сега той се спусна надолу и се понесе в широките кръгове над плячката си. А една сойка, чийто крясък бе заглушен от грубите викове на диваците, отново дръзна да наруши тишината на гората с неблагозвучния си глас, сякаш пак се бе почувствувала неограничена господарка на дивите си владения. Тези звуци, присъщи на самотната природа, накараха Дънкън да почувствува проблясък на надежда и той започна да събира сили за нови изпитания с искрица вяра за успех.
— Хуроните не се виждат никакви — каза той, обръщайки се към Дейвид, който още не бе се съвзел от зашеметяващия удар, — нека се скрием в пещерата и се оставим в ръцете на провидението.
— Спомням си, че заедно с две хубави девойки бях извисил глас в хвалебствен и благодарствен химн — отвърна зашеметеният псалмопевец. — А след това ме сполетя жестоко наказание за греховете ми. Бях се унесъл като в сън и тогава ушите ми бяха пронизани от такова неблагозвучие, сякаш идеше краят на света и природата бе забравила своята хармония.
— Клети човече, истината е, че собственият ти край бе близък! Но хайде, стани и ела с мене. Ще те заведа там, където не ще се чува друго освен твоето псалмопение.