Последният мохикан

Вече казахме, че горната половина на острова представляваше гола скала, лишена от каквато и да било защита освен няколкото разпръснати пънове, довлечени от водата. Хуроните бяха избрали за нахлуване тъкмо това място, като за тази цел бяха пренесли кануто през гората, която заобикаляше водопада. Те бяха наслагали оръжието си в кануто и десетина от тях, държейки се отстрани за него, бяха оставили то да ги води. Двамина от най-изкусните воини, застанали така, че да могат добре да наблюдават опасното за преминаване място, направляваха кануто. Облагоприятствувани от това положение, те бяха стигнали челната част на острова тъкмо при онази точка, която беше тъй фатална за първите нападатели, но този път те имаха преимуществото, че бяха повече на брой и притежаваха огнестрелно оръжие. За Дънкън беше съвсем ясно, че именно по този начин бяха слезли на острова, тъй като сега те донесоха лекото кану от горната част на скалата и го спуснаха във водата близо до отвора на външната пещера. Щом като сториха това, вождът направи знак на пленниците да влязат в кануто.

Понеже съпротивата беше невъзможна и увещанията безполезни, Хеуърд даде пример и пръв тръгна към кануто, където скоро седна заедно със сестрите и с все още учудения Дейвид. Въпреки че хуроните не познаваха тесния воден път между водовъртежите и бързеите на водопада, все пак изискванията на този вид плаване им бяха твърде добре известни и не можеха да направят голяма грешка. Когато индианецът, който щеше да направлява кануто, зае мястото си, цялата банда скочи във водата, кануто се плъзна по течението и след няколко минути пленниците се озоваха на южния бряг на потока, почти срещу мястото, където индианците бяха слезли предишната вечер.

Тук стана ново кратко, но сериозно съвещание. В това време конете, на чиято уплаха собствениците им приписваха своята голяма беда, бяха изведени от скривалището им в гората и докарани на закътаното място. Сега шайката се раздели. Едрият вожд, за когото толкова пъти споменаваме, се качи на бойния кон на Хейуърд, поведе повечето от хората си направо през реката и се изгуби в гората, като остави пленниците под надзора на шестима червенокожи, между които се намираше Хитрата лисица. Дънкън наблюдаваше действията им с възобновено безпокойство.

Съдейки по необичайната сдържаност на диваците, щеше му се да вярва, че ще го вземат пленник, за да го предадат на Монкалм. Тъй като мисълта на тия, които са в нещастие, е постоянно будна, а и въображението е най-дейно, когато е подбудено от надеждата — колкото далечна и слаба да е тя, — той дори допускаше, че щяха да използуват бащинските чувства на Мънроу, за да го отклонят от военния му дълг. Защото, макар френският военачалник да се славеше със своята смелост и предприемчивост, той минаваше също и за специалист в такива ходове, които не винаги отговарят на почтените усилия на нравствеността и които така опозориха европейската дипломация по онова време.

Всички тези бързи и наивни предположения сега се разпръснаха от поведението на поробителите му. Тези от тях, които бяха последвали едрия воин, се отправиха към езерото Хорикън и Хейуърд и другарите му не можеха да очакват друго, освен да бъдат задържани от дивите си победители като пленници, и то без всякаква надежда. Нетърпелив да узнае дори най-лошото и готов в такава беда да опита мощта на златото, той превъзмогна неохотата си да говори с Магуа.