Шпионинът

Когато се появиха в южния край на долината, вечерните мъгли вече започваха да се събират и притъмняваше. Движеха се бавно и колоната им се бе проточила назад, за да яздят по-лесно. Начело яздеха капитанът и неговият лейтенант и очевидно обсъждаха нещо, а най отзад беше един млад офицер, който си тананикаше мелодийка и мечтаеше за сламено легло след умората на деня.

— Значи и ти си забелязал? — каза капитанът. — В момента в който я видях си спомних лицето й. Такова лице не се забравя лесно. Това момиче, Том, никак не говори зле за вкуса на майора.

— Тя ще е чест за ескадрона — отговори лейтенантът. — С тези сини очи лесно ще спечели мъж и с по-спокойна професия от пашата. Честно казано, такова момиче може да изкуши дори и мен да зарежа сабята и седлото, и да хвана иглата за бродиране и гергефа.

— Бунт, сър, това е бунт — каза капитанът със смях, — Как? Ти, Том Мейсън, смееш да съперничиш на веселия, обичан и най-вече богат майор Дънуди в любовта му? Ти, лейтенант от кавалерията, който има само един кон, при това не добър. Чийто капитан е здрав като пън и има девет живота като котките?

— Имай предвид — усмихна се на свой ред лейтенантът — че пънът може да се разсече, а котката може да загуби и деветте си живота, ако често се хвърляш така безразсъдно, както тази сутрин. Какво ще кажеш, ако бръмбарът дето те събори по гръб днес, те беше чукнал няколко пъти?

— А, Том, не говори за това, главата започва да ме боли. На това му викам преждевременна нощ.

— Нощ на смъртта?

— Не, сър, нощ през деня. Видях множество звезди, неща, които трябва да крият лицата си от величественото слънце. Май само този дебел шлем ме спаси, за твоя радост, напук на деветте живота.