Шпионинът

Малко над Локъст имаше селце, в което се пресичаха няколко пътя и от което лесно можеше да се достигне до почти — всяко място в района. То беше предпочитано от конницата и нерядко отрядите на американската армия квартируваха там, между походите в низините. Дънуди пръв бе открил преимуществата на това селце и тъй като се налагаше да остане в района до получаване на заповед от по-горе, не ги пренебрегна и сега. Войниците бяха насочени натам, като взеха със себе си и ранените. За тъжното задължение да се погребат мъртвите бяха определени групи, които вече работеха. Докато се грижеше за тези неща, нашият млад войн бе сполетян от още една причина за притеснение. Когато се движеше из полето, той видя полковник Уелмър, седнал сам и замислен над нещастието си, непрекъсван от нищо, освен от учтивото внимание на минаващите американски офицери. Тревогата му за Сингълтън бе прогонила от паметта му мисълта за пленника и той се доближи до него с извинения за небрежността си. Англичанинът ги прие хладно и се оплака, че е ранен само поради случайно спъване на коня. Дънуди, който бе видял как един от неговите драгуни го поваля, при това без излишни церемонии, се усмихна леко и му предложи лекарска помощ. Такава можеше да се получи само в къщата и двамата се отправиха натам.

— Полковник Уелмър! — извика младият Уортън изумен след като влязоха. — Толкова ли жестока бе съдбата към вас? Но пожелавам ви добре дошъл в къщата на баща ми, макар и да желаех запознанството да стане при други обстоятелства.

Мистър Уортън прие новия си гост х характерната си предпазливост, а Дънуди излезе, за да отиде при ранения си приятел. Всичко в стаята изглеждаше наред и Дънуди съобщи на лекаря, че долу го чака друг пациент. Само чуването на думата бе достатъчно, за да го накара да грабне инструментите си и да тръгне да търси новият си ранен. При вратата на стаята го срещнаха дамите, които се оттегляха. Мис Пейтън го спря за миг, за да се осведоми за състоянието на капитан Сингълтън. Франсис се засмя с естествената си закачливост, когато видя гротескната фигура на плешивия доктор, но Сара бе твърде развълнувана и изненадана от срещата с британския полковник за да му обърне внимание. Вече бе казано, че полковник Уелмър е стар познайник на семейството. Дългото отсъствие на Сара от града донякъде я бе изместило от неговата памет, но нейните спомени бяха по-живи. В живота на всяка жена има период, през който може да се каже, че е предразположена към любов — това е щастливата възраст, когато детството си отива и отстъпва мястото си на започващата зрелост когато безхитростното сърце бие с надежди, които никога няма да се сбъднат, и когато въображението рисува образи на съвършенството, които са копие на собствените му кристалночисти видения. На тази щастлива възраст Сара напусна града и бе взела със себе си една представа за бъдещето, наистина не съвсем ясна, но затвърдила се от самотата й. Представа, в която на преден план бе полковник Уелмър. Изненадата от срещата я бе сломила до известна степен и след като прие поздравите му, тя стана и се подчини на знака на наблюдателната си леля да се оттегли.