Шпионинът

— А — извика последователят на Ескулап. — Виждам, че сте добре. Но чакайте малко, превръзката ви се е разхлабила. Имате ли карфица? Не? Ето, аз имам. Пазете раната си на топло, иначе ще попаднете в ръцете на някой от младоците.

— Боже опази! — промърмори Уортън и намести внимателно превръзката си.

В това време се появи Дънуди, който извика нетърпеливо:

— Бързай Ситгрейвз, бързай или Джордж Сингълтън ще умре от загуба на кръв!

— Какво? Сингълтън? Да пази Бог! Та Джордж ли е това? Бедният, малък Джордж? — хирургът ускори крачка и явно загрижени застана до леглото. — Жив е въпреки всичко, а докато има живот, има и надежда. Това е първият сериозен случай за днес, другите всички бяха мъртви. Капитан Лоутън учи хората си да нанасят такива удари… бедният Джордж… да благослови Бог, раната е от куршум.

Младият страдалец обърна очите си към човека на науката и със безсилна усмивка се опита да протегне ръката си. Жестът и молбата в погледа затрогваха сърцето на лекаря.

Той свали очилата си, за да ги избърше от необикновено многото влага, и продължи внимателно с работата си. Докато се подготвяше той даде воля на чувствата си:

— Когато е само куршум, винаги има надежда, има шанс да не е засегнато нищо жизнено важно. Но Бог да ми е на помощ, хората на капитан Лоутън секат така безразборно… обикновено срязват вратните артерии, сънната артерия, или изваждат навън мозъка… това много трудно се поправя, пациентите обикновено умират още преди да ги прегледам. Само веднъж успях да съживя човек, чийто мозък бе навън. И днес опитах безуспешно цели три пъти… Лесно е да кажеш, къде се е бил Лоутън…

Хората около леглото бяха твърде свикнали с лекаря, за да му обръщат внимание или да отговарят на монолога му, и с притаен дъх очакваха да започне прегледа. Той скоро се приготви и Дънуди го гледаше в лицето, сякаш се мъчеше да прочете мислите му. Пациентът се сгърчи при проникването на сондата, а по лицето на лекаря се разля усмивка:

— На пътя на куршума не е имало нищо.

Той се зае сериозно за работа, свали очилата, хвърли настрана перуката. Дънуди трескаво чакаше, взел ръката на ранения в своята и наблюдаваше лицето на доктор Ситгрейвз. След малко Сингълтън простена и хирургът се изправи енергично:

— Удоволствие е да се проследи откъде е минал куршум. Може да се каже, че той преминава през човешкото тяло и не засяга нищо съществено, за разлика от хората на капитан Лоутън…

— Кажи — прекъсна го Дънуди — има ли надежда? Можеш ли да намериш куршума?

— Не е трудно да се намери това, което ти е под ръка, капитан Дънуди — отговори лекарят уверено, докато подготвяше превръзките. — Минал е по, както този образован Лоутън би се изразил, circumbendibus37, нещо, което сабите на хората му никога не правят, независимо колко пъти съм се мъчил да ги науча как да секат в съответствие с пауката. Днес видях един кон с глава почти отделена от тялото.