Шпионинът

— Извинете ме — повтори полковникът сковано. — Капитан Уортън обясни грешката ми.

— За което дълбоко му благодаря — каза хирургът и започна да вади и подрежда инструментите си за ампутация с такова спокойствие, че кръвта на полковника се смрази.

— Къде сте ранен, сър? Какво?! За тази драскотина на рамото? Как сте получил тази рана, сър?

— От меча на един бунтовник — отговори полковникът натъртено.

— Не е възможно. Дори внимателният Джордж Сингълтън не би ви погалил толкова леко. — Той взе парче лепенка от джоба си и го залепи върху раната. — Ето, сър, това отговаря на вашите цели напълно И съм сигурен, че от мен повече няма нужда.

— Какви според вас са целите ми, сър?

— Да докладвате, че сте ранен по време на бой — отговори докторът без да трепне. — И можете да кажете, че една стара дама е превързала раната ви. Защото, ако не е така, то спокойно можеше и да е.

— Много странен език — промърмори англичанинът.

Тук се намеси капитан Уортън, който обясни, че грешката на полковник Уелмър е резултат от раздразнението и болката му, и успя отчасти да омилостиви обидения лекар, който се съгласи да погледне и другите рани — предимно ожулвания от падането. Той бързо ги намаза с нещо и излезе.

След като отпочинаха, конниците вече трябваше да се отправят към местоназначението си и капитан Дънуди трябваше да уреди положението на пленниците. Реши да остави Ситгрейвз в къщата при капитан Сингълтън. Хенри дойде при него и го помоли да остави Уелмър под негова гаранция, докато войските се оттеглят нагоре в планината. Майорът с радост се съгласи и тъй като останалите пленници бяха от простолюдието, събраха ги бързо и ги подкараха под усилена стража. Драгуните тръгнаха скоро след това, а водачите се разпръснаха на малки групи, така че да осигурят охрана от бреговете на Протока, до бреговете на Хъдзън38.

Дънуди се забави пред къщата, след като се сбогува и нямаше желание да тръгва поради, както смяташе той, тревогата за приятелите си. Сърцето, което не е закоравяло, скоро се поболява от славата придобита с погубването на човешки живот. Останал сам, Пейтън Дънуди не бе вече обзет от виденията, които младежкият му плам му бе представял през целия ден и започна да чувства, че има и други връзки на този свят, не само тези, които привързват войника към строгите правила на честта. Той не се отклони от дълга си, но все пак изкушението беше много силно. Кръвта му вече не течеше с пулса на битката. Строгия поглед постепенно стана мек и размислите му за победата не носеха удовлетворение, което да може да компенсира жертвите, с които тя бе спечелена. Когато погледна Локъст за последен път, той си помисли, че вътре е всичко най-ценно за него. Приятелят му от детинство бе пленник при обстоятелства, които застрашаваха и честта и живота му. Приятелят, споделящ тежките минути, който можеше да обвие несъвършените войнишки удоволствия с мекото спокойствие на мирните дни, лежеше окървавен, паднал жертва на успеха. Образа на момичето, който през деня не бе единствен господар на сърцето му, отново изникна в представите му с красотата си, която прогони от ума му своята съперничка — славата.