Мъжът на моите мечти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: sherring cross #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъжът на моите мечти». Краткое содержание книги:
Предрешен като слугата Джефрис, за да избегне смъртоносен дуел с най-добрия си приятел, Амброуз е омагьосан, но и разярен от дръзката червенокоска, домогваща се до дворянската му титла. Без да разкрива истинската си самоличност, младият дук решава да осуети плановете на Мегън, но дори не предполага, че чаровната користолюбка ще се окаже единствената жена, за която самият той ще мечтае да се ожени.
След като успя да си припомни действителните си намерения, Девлин я завъртя обратно до парапета на терасата и рязко спря. Но определено съжали, че го е сторил, щом видя как замечтаното й изражение се смени с изненада, когато я пусна от обятията си. Отново усети непреодолим копнеж да я целуне, но го пропъди, като си напомни, че никой друг мъж не би устоял на подобно изкушение и че самият той не би устоял, ако не знаеше каква игра играе тя. Мегън си заслужаваше урока, който се канеше да й даде, урокът, заради който бе рискувал да се натъкне на Фреди. Може би занапред щеше да бъде по-предпазлива при избора на жертвите си.
Мрачното му изражение накара Мегън да се почувства неловко. Искаше й се да зърне очите му, но на слабо осветената тераса това вече бе напълно невъзможно.
— Очевидно все пак нямате желание да танцувате, Ваша светлост — бе единственото, което й хрумна да каже.
— Ах, значи знаете? — възкликна Девлин, явно в отговор на нейното „Ваша светлост“.
Мегън сви рамене, въпреки че наум се прокле, задето се бе обърнала към него като към дук без той официално да й е бил представен като такъв.
— Нима това не е известно на всички?
— В Лондон — да, но не и в провинцията. — Девлин въздъхна. — Жалко. Това разваля половината от удоволствието.
— Защо?
— Хората проявяват склонност да се държат неестествено, когато разберат кой съм. Единственото, което виждат, е титлата, а не човека, който я носи.
Мегън долови горчивината в думите му и се почувства още по-неловко. Това се отнасяше и за самата нея… Не, не съвсем. Вярно, тя искаше титлата, но всичко зависеше от притежателя й. Ако решеше, че той не е подходящия мъж, титлата нямаше да има никакво значение.
— Съжалявам — чистосърдечно каза Мегън. — Предполагам, че не ви е лесно.
Сега Девлин сви рамене.
— Просто един от дребните недостатъци на това да си дук.
— Надявам се поне, че има достатъчно предимства, които да ги компенсират.
Въпросът й го накара отново да се усмихне.
— О, да, има едно-две.
Защо ли това й бе прозвучало толкова подигравателно? Не, не бяха думите му. Беше усмивката. В тази усмивка определено се криеше нещо.
— Да не би едно от тези предимства да е възможността да проявявате мъничко нахалство?
Мегън просто искаше да се пошегува. Но той отговори сериозно:
— Мъничко? Аз направо ви довлякох тук, на терасата, мило момиче. Това беше доста нахално от моя страна.
— Така е, и след като го споменавате, хрумва ми, че още не сте ми поискал извинение.
— Още едно предимство: рядко се извинявам. В края на краищата, кой би дръзнал да ми потърси сметка за това, което върша?
Тези думи вече никак не й харесаха. Ако Тифани беше тук, щеше незабавно да изтъкне, че още не са открили кой знае колко добри качества и Мегън щеше да е принудена да се съгласи. Какво, по дяволите, бе станало с очарователния мъж, който само преди минути й бе признал за неустоимия си порив да я целуне?
— Смятам, че аз не бих се затруднила да го направя, Ваша светлост.
Девлин се облегна на парапета и скръсти ръце. По всичко личеше, че е развеселен.
— Наистина ли? Тогава вероятно вашият собствен характер е тъй безупречен, че ви дава право да хвърляте камъни по грешниците?
Нито приглушената светлина на терасата, нито малкото домино помогнаха на Мегън да скрие червенината, плъзнала по лицето й.
— Абсолютно… не. Изобщо не твърдя, че съм съвършена, но от друга страна, аз не притежавам толкова висока титла.
— А ако я притежавахте, щяхте ли да сте по-малко разглезена и своенравна?
Мегън се вцепени.
— Бих искала да знам какво ви кара да смятате, че съм такава, каквато току-що ме описахте?
— Не познах ли?
В гърдите й отново се надигна разочарование, и то много по-силно от онова, което бе изпитала при вестта, че дукът може и да не се появи на бала. Толкова силно, че почти я задушаваше. Мегън изпадна в ярост. Не знаеше къде точно бе сбъркала, но знаеше, че ако не си тръгне сега, ще каже нещо, с което ще сложи край на всички възможности за бъдещи срещи с този човек — ако изобщо решеше да му даде шанс и друг път да се държи с нея по такъв отвратителен начин.