Библиотеката на мъртвите

Църквата в манастира Вектис бе велико начинание и източник на огромна гордост. Първоначалният храм от дърво и слама, построен около сто години преди това, бе яка постройка, която понасяше добре суровите крайбрежни ветрове и ударите на морските бури. Историята на църквата и манастира бяха добре известни, тъй като някои от по-старите братя бяха служили с някои от основателите. Всъщност, на младини един от тях, престарелият Алрик, сега твърде немощен, за да излезе от килията си дори за месата, бе срещал Бирин, високопочтения епископ на Дорчестър.

Франкът Бирин дошъл в Уесекс през 634 г., след като бил назначен от папа Хонорий за епископ със заръката да покръсти безбожните западни саксонци. Той скоро се оказал в ролята на арбитър на гражданска война в тази забравена от Бога земя и се нагърбил да изкове съюз между Синегилс, недодялания крал на западните саксонци, и далеч по-приятния Освалд, крал на Нортумбрия и християнин. Освалд обаче не желаел да се съюзява с неверник и Бирин, който надушил идеалната възможност, убедил Синегилс да приеме християнството, като лично излял светената вода върху мръсната му коса в името Христово.

С Освалд бил сключен договор, последван от дълъг мир. От благодарност Синегилс дал Дорчестър на Бирин за епископско седалище и станал негов покровител. От своя страна Бирин се заел да основава из южните земи манастири по традицията на св. Бенедикт и когато през 686 г., годината на великата чума, се появил уставът на Вектис, последният от островите на Британия влязъл в лоното на християнството. Синегилс дарил на Църквата шейсет кожи4 добра земя край течаща вода на острова, намиращ се недалеч от бреговете на Есекс.

Сега от настоящия епископ на Дорчестър Еций зависеше да поддържа потока сребро от кралските имения за интересите на Църквата. Той бе успял да внуши на краля на Мерсия Офа духовните ползи от финансирането на следващата стъпка към славата на манастира на Вектис — превръщането му от дървен в каменен — за възхвала и почит на Господа. „Защото, в края на краищата — бе прошепнал епископът на краля, — престижът се мери не с дъб, а с камък.“

През изминалите две години италиански каменоделци се трудеха в каменоломната недалеч от стените на абатството, оформяха варовиковите блокове и ги превозваха с каруци до манастира, където зидарите ги поставяха на място и бавно издигаха църковните стени, използвайки за рамка съществуващата дървена постройка. През деня въздухът се изпълваше с безкрайния метален звън на чуковете и длетата по камък, който замлъкваше единствено по време на службите, когато монасите изпълваха храма за тиха молитва и съзерцание.

На път за утренната Йосиф мина отново през спалното отделение и тихо отвори килията на Алрик, за да се увери, че старият монах е изкарал нощта. Зарадва се, когато чу хъркането му, прошепна молитва над свитото тяло, измъкна се навън и влезе в църквата през страничното стълбище.