Библиотеката на мъртвите

Накрая акушерката заяви, че нещо трябва да се направи, иначе всичко ще бъде загубено. Последва разгорещен спор, след който се стигна до съгласие — бебето трябва да бъде извадено насила. Акушерката щеше да бръкне с двете си ръце, да хване крачетата и да дърпа толкова силно, колкото е необходимо. Най-вероятно това щеше да убие бебето, но майката можеше и да оживее. Бездействието означаваше сигурна смърт и за двамата.

Акушерката се обърна към Йосиф за благословия.

Той кимна. Трябваше да се направи.

Уберт стоеше до леглото, загледан в съсипаната си жена. Огромните му мускулести ръце бяха отпуснати.

— Умолявам те, Господи! — извика той, но никой не бе сигурен дали се моли за жена си, или за сина си.

Акушерката започна да тегли. От изкривеното й лице ясно личеше, че напряга всичките си сили. Сантеса промълви нещо неразбираемо, но вече не чувстваше никаква болка.

Акушерката изпусна бебето и извади ръце, за да ги изтрие в престилката си и да си поеме дъх. След което сграбчи крачетата и отново започна да тегли.

Този път имаше резултат. Бебето се появи бавно. Колене, бедра, пенис, дупе. И изведнъж се озова цялото навън. Родилният канал се разтвори за голямата глава и момчето се озова в ръцете на акушерката.

Беше едро, добре оформено, но синьо като глина и безжизнено. Пред благоговейните погледи на мъжете, жените и децата в стаята плацентата се свлече и падна на земята. Гърдите на бебето се свиха и то пое дъх. След това отново. И след малко синьото момче стана розово и запищя като свинче.

В момента, в който животът влезе в бебето, смъртта отне майка му. Тя пое последен дъх и тялото й замръзна неподвижно.

Уберт изрева от мъка и грабна новороденото от акушерката.

— Това не е мой син! — изкрещя той. — А на Дявола!

Тръгна бързо, влачейки плацентата по пръстения под, и с рамене си проби път през тълпата, за да излезе навън. Йосиф бе тъй потресен, че не успя да реагира. Понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му.

Уберт стоеше на пътя, хванал сина си в яките си като менгеме ръце, и виеше като животно. После, докато селяните с факлите го наобикаляха, сграбчи пъпната връв и завъртя бебето над главата си, сякаш въртеше прашка.

След което удари с все сила малкото телце в земята.

— Едно! — изкрещя.

Завъртя го и пак го стовари.

— Две!

После отново и отново:

— Три! Четири! Пет! Шест! Седем!

Накрая пусна разбитото окървавено трупче на поляната и сковано се затътри обратно към колибата.

— Свършено е. Убих го.

Не можеше да разбере защо никой не му обръща внимание.

Вместо това очите на всички бяха насочени към акушерката, която се бе навела над безжизнената Сантеса и трескаво ровеше между краката й.

Появи се кичур рижава коса.

После чело.

И нос.

Йосиф гледаше изумен, неспособен да повярва на очите си. От мъртвата утроба излизаше друго дете.

— Mirabile dictum!8 — промълви той. Акушерката се намръщи и освободи брадичката, после едното рамо и издълженото тънко телце. Пак беше момче, което моментално, без потупване, започна да диша спокойно и дълбоко.