Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
— Не за да заспя, приятелю. За да остана буден.
Тогава Саладин Чамча откри защо Джебраил Фаришта е започнал да се страхува от съня. Всеки се нуждае от някого, за да говори, а Джебраил не беше говорил с никого за това, което се случи, след като беше ял нечистите свине. Сънищата бяха започнали същата нощ. В тези видения той винаги присъстваше, но не като той самия, а като свой съименник, и нямам предвид играейки роля, Спуно, аз съм той, той е аз, аз съм проклетият архангел, самият Джебраил, огромен като проклетия живот.
Спуно. Подобно на Зейнат Вакил, Джебраил беше реагирал с веселие на съкратеното Саладиново име. „Бхай, брей. Наистина ме разсмиваш. Разсмиваш до червено. Щом сега си една английска чамча, така да бъде. Мистър Сали Спун. Това ще бъде нашата малка шега.“ Джебраил Фаришта имаше способността да не забелязва, когато ядосва хората. Спун, Спуно, стари ми приятелю: Саладин ги мразеше всичките. Но нищо не можеше да направи. Освен да мрази.
Може би беше заради прякорите, може би не, но Саладин сметна откровенията на Джебраил за патетични, несъизмери-ми с очакванията му, какво толкова странно, ако сънищата му го характеризират като ангел, сънищата правят всяко проклето нещо, разкриват ли нещо повече от банален вид его-мания? Но Джебраил се потеше от страх:
— Важното, Спуно — пледираше той, — е, че всеки път, когато заспя, сънят започва оттам, където е свършил. Същият сън на същото място. Сякаш някой просто е натиснал паузата на видеото, докато е излязъл от стаята. Или, или. Ако той е типът, кой е буден, и това е проклетият кошмар. Неговият проклет сън: ние. Тук. Всичко това. — Чамча се втренчи в него. — Наистина лудост — каза той. — Кой знае дали ангелите изобщо спят, да не говорим за сънуване. Звучи налудничаво. Прав ли съм?
— Да. Звучиш налудничаво.
— Тогава какво, по дяволите — изстена той, — става в главата ми?
Колкото по-дълго прекарваше, без да спи, толкова по-приказлив ставаше, той започна да забавлява заложниците, похитителите, както и овехтелия екипаж на полет 420, тези надменни преди стюардеси и бляскав палубен персонал, които сега изглеждаха печални и като проядени от молци в един ъгъл на самолета, губейки дори първоначалния ентусиазъм за безкрайни игри на думи — със своите все по-ексцентрични теории за прераждането, сравнявайки тяхното временно пребиваване на тази писта край оазиса Ал-Замзам с един втори период на бременност, казвайки на всички, че те всички са мъртви за света и в процес на регенериране, направени наново. Тази идея сякаш малко го поразвесели, въпреки че караше много от заложниците да желаят да го обесят, и той скочи на една седалка, за да обясни, че денят на тяхното освобождение ще бъде денят на тяхното ново раждане, образец на оптимизъм, който успокои публиката му.
— Странно, но е истина! — изкрещя той. — Това ще бъде денят нула и понеже всички ще споделим рождения ден, ние всички ще бъдем на точно същата възраст от този ден насетне до края на живота ни. Как го наричате, когато петдесет деца излязат от една и съща майка? Бог знае. Петдесетзнаци. Проклятие!
За обезумелия Джебраил прераждането беше термин, под чиято защита се събираха, вдигайки вавилонска глъчка, множество идеи: феникс-от-пепелта, възкресението на Христос, трансмиграцията в мига на смъртта на душата на Далай Лама в тялото на новородено дете… подобни неща се смесваха с аватарите на Вишну, метаморфозите на Юпитер, който бе подражавал на Вишну, приемайки формата на бик; и така нататък, включвайки, разбира се, напредъка на човешките същества чрез последователни цикли живот, веднъж като хлебарки, веднъж като царе към блаженството на никакви връщания повече. За да бъдеш родея наново, първо трябва да умреш. Чамча не си направи труда да възрази, че в повечето от примерите, които даваше в монолозите си, превращението не изискваше смърт; в новата плът се влизаше през други врати. Джебраил в пълен полет, с ръце, махащи като властни криле, не търпеше прекъсвания.
— Старото трябва да умре, разбрахте ли ме, или новото не може да бъде каквото и да е.
Понякога тези словоизлияния завършваха със сълзи. Фаришта в своето изтощение отвъд изтощението изгубваше контрол и поставяше своята хълцаща глава на рамото на Чамча, докато Саладин — продължителното пленничество разяжда определени неохоти сред пленниците — гладеше лицето му и го целуваше по темето, хайде, хайде, хайде. В други случаи раздразнението на Чамча убиваше най-доброто у него. Когато Фаришта цитира за седми път стария виц за Грамши, Саладин изкрещя в безсилие, може би това се случва с теб, голяма уста, старото ти аз умира и този твой ангел от сънищата се опитва да бъде роден в твоята плът.