Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Саладин започна безпомощно да се кикоти. Произшествието изведнъж му се стори като отмъщението на Дарвин: ако Думздей обвинява бедния, викториански, скован Чарлз за американската наркотична култура, колко възхитително бе на другия край на света да бъде смятан за представител на същата тази етика, срещу която пламенно се бореше. Думздей се втренчи в него с поглед, пълен с горчив укор. Тежко бреме е да си американец в чужбина и да не осъзнаваш защо не си харесван.
След като неволният кикот се изплъзна от устните на Саладин, Думздей потъна в мрачна, изпълнена с обида дрямка, оставяйки Чамча със собствените му мисли. Трябва ли филмите, показвани по време на полет, да бъдат смятани за особено противна, случайна мутация на формата, която най-накрая ще бъде унищожена от естествения подбор, или те бяха бъдещето на киното? Бъдеще от смахнати и лудешки филми с вечните звезди Шели Лонг и Чеви Чейс беше твърде грозно, за да се размишлява върху него; това беше адско видение… Чамча започна отново да се унася в сън, когато осветлението в кабината беше запалено; филмът спрян; и илюзията на киното беше заменена с телевизионни новини, когато четири въоръжени, крещящи фигури се появиха, тичайки по пътеките.
Пътниците бяха държани в отвлечения самолет сто и единадесет дни, изолирани на блестяща писта, около която се разбиваха големите пясъчни вълни на пустинята, защото щом четиримата похитители, трима мъже и една жена, бяха насилили пилота да кацне, никой не можеше да реши какво да правят с тях. Те бяха капнали не на международно летище, а на безумната глупост от писта с размери за джъмбоджет, която беше построена за удоволствието на местен шейх край любимия му пустинен оазис, към който водеше и шестлентова магистрала, много популярна сред младите мъже и жени, които бавно кръстосваха с коли нейната огромна празнота, отправяйки си нежни погледи през прозорците… но щом 420 кацна тук, магистралата се изпълни с бронирани коли, военни камиони, лимузини с веещи се знаменца. И докато дипломатите се пазаряха за съдбата на самолета, да се щурмува или не, докато се опитваха да решат дали да отстъпят или не за сметка на живота на други хора, около самолета се спусна дълбока тишина и това беше малко преди да почнат миражите.
В началото имаше постоянен поток от събития, квартетът похитители, наелектризиран, нервен, готов да стреля. Това бяха най-лошите мигове, мислеше си Чамча, докато деца плачеха и страхът се разливаше като петно, тук можем всички да ритнем камбаната. След това бяха овладени, трима мъже и една жена, всички стройни, всички без маски, всички хубави, те също бяха актьори, сега бяха звезди, стрелящи или падащи и имаха собствени сценични имена. Дара Сингх, Бута Сингх, Ман Сингх. Жената беше Тавлеен. Жената в съня бе анонимна, сякаш спящото въображение на Чамча нямаше време за псевдоними; но подобно на нея, Тавлеен говореше с канадски акцент, изгладен с онези издайнически заоблени о-та. След като самолетът кацна край оазиса Ал-Замзам, на пътниците, които наблюдаваха своите похитители с натрапчивото внимание, което се отделя на кобра от неподвижна мангуста, стана ясно, че има нещо нагласено в красотата на тримата мъже, някаква аматьорска любов към риска и смъртта, която ги караше често да се появяват на отворените самолетни врати и да се излагат на професионалните снайперисти, които би трябвало да се крият сред палмовите дървета на оазиса. Жената се държеше настрана от подобни глупости и изглежда се сдържаше да не хока тримата си колеги. Тя изглеждаше безразлична към собствената си красота. Саладин беше поразен, че младите мъже бяха твърде придирчиви, твърде нарцистични, за да искат кръв по ръцете си. Щеше да им бъде трудно да убиват; бяха тук, за да се показват по телевизионните екрани. Но Тавлеен беше тук по работа. Той я държеше под око. Мъжете не знаят, мислеше си той. Те искат да се държат по начина, по който се държат похитителите във филмите и по телевизията; те реалистично имитираха груб образ за самите себе си, те са червеи, поглъщащи опашките си. Но тя, жената, знае… докато Дара, Бута, Ман Сингх крачеха важно и се надуваха, тя утихна с очи, обърнати навътре, и уплаши до смърт пътниците.