Адският свят
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сийка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адският свят». Краткое содержание книги:
Но тя трябваше да определи местоположението на Капитан Хънтър. Трябваше да открие, какво се е слбучило с другата група. И преди всичко трябваше да преодолее страха си, защото иначе никога нямаше да се освободи от него. Можеше и трябваше да го направи. Тя беше телепат трениран от Империята и можеше да надмогне всичко. Затвори очи и изпрати мисълта си нагоре и навън простирайки я над града. Първо направи един предпазлив опит, готова да се затвори зад стоя защитен екран и при най-малкия намек за някаква опасност, но градът изглеждаше спокоен, тих и празен. Тя изпрати мисълта си още по-напред, но не откри следа от Капитана и хората му. Нямаше го и тревожното присъствие, което бе почувствала преди. Върна се обратно в тялото си, олюлявайки се известно време, защото главата отново я заболя и то по-силно отпреди.
— Нищо — призна си тя откровено. — По дяволите! Или Капитанън и хората му не са там, или…
— Или какво? — намеси се Корби.
— Не знам — Меган Де Чанс се намръщи замислено. — Успях все пак да уловя нещичко, смътен образ наистина, но би могло да е от значение. Вие не виждате оттук, но в средата на града има огромна медна кула. Мисля, че е важна за града, но и за нас в известна степен. Ще тръгнем натам. Не е кой знае какво, но е по-добро отколкото да седим тук на студа.
Корби и Линдхолм се спогледаха, но не казаха нищо. Де Чанс се стегна и ги поведе навътре в чуждия град. Мъжете вървяха мълчаливо след нея с пушки в ръце. Сгради от камък и метал се извисяваха около тях, преграждайки блестящите слънчеви лъчи. Странно светлина струеше от отворените прозорци, цветовете бавно променяха оттенъка си, докато се лишаваха от всякакъв смисъл. Единственият звук беше лекото топуркане на ботушите по твърдата и неподатлива земя. Сенките бяха невероятно плътни и студени.
Корби усети познато пробождане по тила, което означаваше, че някой го наблюдава. Военните инстинкти може и да не са така признати като есперността, но могат да помогнат на човек да запази живота си, ако се вслушва в тях. Той усърдно изучаваше отворите в сградите наоколо и непрекъснато беше нащрек за най-малкия шум и най-лекото движение, но това, което го следеше, не смяташе да се показва. Въпреки това Корби стисна по здраво деструктора си. Но и това не го успокои особено. От какво значение е силата на оръжието ти, щом няма в какво да се прицелиш.
Той изобщо не хареса града. Формите на сградите и техните размери го подтискаха по някакъв неуловим начин, а широките улици бяха проектирани по неразбираеми принципи. Безукорната им равнинност и безизразността им сякаш подсказваха, че не са докосвани от превозни средства и от времето. Даже въздухът миришеше на лошо. Серните изпарения от равнината бяха отстъпили място на нещо мазно, метално, което стържеше по нервите му.
— Това е едно мъртво място — каза Линдхолм. — Нищо не живее тук от векове.
— Може би това предпочитаме да си мислим, — отвърна Корби. — Тук се крие нещо, усещам го.
Линдхолм трепна.
— Надявам се да е така. Не би ми било приятно да мисля, че за нищо съм бил целия този път.
— Да не си полудял? В равнината бяхме заобиколени от стоножки-убийци, топящата се гора за малко не ни изяде, да не забравяме проклетите гейзери и накрая, през нощта, бяхме нападнати от нещо, чиито избухващи мини изобщо не ни смутиха. А ти предпочиташ да се срещнем с нещо, от което мисълта трепери. Да вървим, Свен. Мразя да мисля за някакви си софистични форми на живот на тази планета и да се чудя, как ли изглеждат те.
— Точно тук би могло да има нещо — Линдхолм се взря в една от вратите, край която минаваха. — Каквото и да живее тук, то трябва да е голямо. Някаква раса гиганти. Помисли си само…
— Предпочитам да не го правя.
— Внимание! — прокънтя в тишината гласът на Де Чанс и мъжете замръзнаха на място, инстинктивно вдигайки за стрелба деструкторите си.
— Какво има? — попита Корби.
— Не съм сигурна. Оставете ми да мисля. — Тя се опита да извади есперността си, но не успя. Очевидно обитаващата града чужда сила бе много по-могъща. — Мисля, че съзрях нещо да се движи в периферията на моето зрение. Надолу по този път.
Флотските проследиха посоката на жестта й, след което се спогледаха.
— Всичко може да е — изрече Корби.
— Най-вероятно няма нищо — отсече Линдхолм.
— Няма смисъл да рискуваме напразно.