Адският свят
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сийка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адският свят». Краткое содержание книги:
— А аз? — попита Корби бавно. — Имам ли значение за теб?
— Не знам — отвърна Линдхолм. — Спомням си за годините, когато заедно служехме във Флота, но аз обичам да си спомням за мечтите, които съм имал някога, и тази мечта е някак си по-ясна от всичко друго. През останалото време просто следвам своята воля. Не разчитай на мен, Ръс. Не е останало много от душата ми.
Еспер Де Чанс простена в съня си и двамата мъже я погледнаха стреснато. Тя мърдаше неспокойно.
— Кошмар — каза Корби. — Не ме изненадва.
Първата мина избухна с оглушителен гръм, последваха я веднага още две. Лумна ярка светлина. Мъжете мигновено се оказаха прави, с деструктори в ръце, а Де Чанс отвори широко очи.
— По дяволите — изруга Корби. — Какво ли е това?
— Нещо е вървяло навън — отговори Линдхолм — и е настъпило мините. Изключи фенера, Ръс.
Корби се подчини и загаси фенера. Тъмнината веднага се настани в монолита, сякаш никога не го беше напускала. Мъжете стиснаха здраво пистолетите си и зачакаха очите им да свикнат с мрака.
— Каквото и да е онова там, навън, то не е само — каза Корби. — Ще са нужни повече същества, за да се справят с мините.
— Усещам… нещо — изрече Меган Де Чанс, като се намръщи рязко. — Трудно задържам образа му. Улавям прекалено много записи, прекалено много, за да ги преброя. Те се движат, кръжат… Всички те са около нас. Ние сме обградени.
Избухна поредната мина. Тъмнината беше пронизана с ослепителна светлина. Корби зърна тъмни неясни сенки да обикалят тромаво около монолита отвъд периметъра и веднага тропането се върна. Чуваше се нещо като гигантско сърцебиене, което започваше да блъска по силовия екран с ужасяващо търпение, настойчивост и решителност. Боецът няколко пъти облиза пресъхналите си устни и неистово се втренчи в мрака.
— Спокойно, Корби — каза Меган Де Чанс. — Силовият екран ще издържи.
„По дяволите, мислеше си той, сега някой би казал, че съм торба скапани нерви.“
— Тя е права — спокойно произнесе Линдхолм. — Силовият екран е проектиран така, че да издържи всичко, дори деструктор или атомен взрив. Нищо не може да мине през него с груба и брутална сила.
Сякаш в отговор на думите му чукането спря внезапно. Заредената със скрита заплаха тишина отново се възцари в нощта. Меган Де Чанс се размърда неспокойно.
— Спряха да се движат. Стоят там… сякаш очакват нещо… Впрочем долавям нещо друго, нещо по-близо…
Подът под краката им внезапно подскочи и се разцепи с оглушителен трясък. Пукнатини плъзнаха навсякъде. И тримата с мъка се опитваха да се задържат на крака.
— Пробили са тунел под земята — завика Меган Де Чанс. — Идват за нас!
— Някой да намери фенера! — изрева Линдхолм.
— Запуши тази дупка — Корби приклекна, като яхна една издатина на повдигащия се под и напъха деструктора в най-близката пукнатина. Натисна спусъка и взрив изсушаваща земята енергия избухна долу. Оттам нещо изкрещя пронизително и след миг утихна. Линдхолм и Меган Де Чанс последваха примера му. Стрелбата бе съпроводена с повдигане на камъка и… Дълго време цареше само тишина и мрак.
— Те си отиват — размърда се по едно време бавно Де Чанс. — Всички си отиват.
Линдхолм намери най-сетне полевия фенер и го включи отново. Бледата златиста светлина им подейства успокояващо след гнетящата и влудяваща до паника тъмнина. Подът бе осеян с пукнатини и натрошен камък. Таванът не беше в по-добро състояние. Корби и Линдхолм се спогледаха и истерично се разсмяха.
— Отличен изстрел, Ръс.
— Добре де, добре — изрече Корби. — Знаеш как става това. Някои неща никога не се забравят.
ТРЕТА ГЛАВА
ГРАДЪТ
Капитан Хънтър и неговата група към единадесет сутринта достигнаха покрайнините на чуждия град. Яркото сребърно слънце се издигаше високо в бледозеленото небе и неговата светлина отразена от кулите на града беше прекалено силна, за да се гледа. Потоци от сиви облаци се простираха по небето като букви от някакъв чужд език, а студеният все още въздух режеше като бръснач. Хънтър се загръщаше по плътно и то не само заради студа. Известно време той стоеше като се взираше в глада, но все още не можеше да свикне с него. Той се простираше пред погледа му като гигантска загадка, отоговорът на която нямаше да добие смисъл, дори и да го знаеше.
Очевидното отклонение на града го заливаше като вкоченясващо студена вълна. Огромните сгради бяха назъбени и асиметрични, с ости ръбове и изопачени, покрити с миди покриви. Странни светлини светеха в празните прозорци като заплашителни погледи на свирепи очи. Каменни и монолитни обелиски стояха до кулите от блещукащ кристал и виещи се стъклени структури, прекалено заплетени за окото да се спре леко на тях. Имаше отворени врати и прозорци, чиито размери внушаваха, че съществата, които са ги обитавали, са били поне два пъти по-едри от хората. Тънки метални нишки исяха като паяжини между сградите, оформяйки някакво подобие на плетеница високо над земята. Ни звук в застоялия въздух, ни следа от някакво движение, където и да е в града.