Адският свят

Изследователката кимна и се насочи към вратата. Уйлямс понечи да я последва, но Хънтър го отмести. Металната плоча, която служеше за врата би могла да представлява скрит капан, да е заредена с бомбички или нещо от този род. Кристъл стоеше на няколко крачки от нея и я изучаваше внимателно. Беше висока около четири метра и три широка. Не се виждаше нито дръжка, нито каквато и да е следа от механизми за заключване. Нямаше и каса — металът просто се долепваше плътно до кристала. Жената бутна леко преградата с крак, после още веднъж, но не последва нищо. Протегна ръка и докосна потъмнялата повърхност. Усети, че е гореща и веднага се дръпна, а после помириса върха на пръстите си. Миришеха на нещо, което не можа да определи. Добре, каза си, щом се двоумиш, действай направо.

Направи крачка назад, вдигна деструктора и натисна спусъка. Енергийният заряд изби и отпрати навътре вратата. Появи се дупка в кристала с остри ръбове. Изследователката тръгна бавно напред взирайки се в отвора, който прекрачи решително, следвана от Хънтър и Уйлямс.

Вътре имаше лека светлина, но това беше странен вид излъчване — кристалът сякаш пропускаше дневната светлина, но с мъглив и упойващ блясък. Металната врата лежеше просната по средата на помещението. Беше изкривена и натрошена, но въпреки това цялостна по някакъв необясним начин. Хънтър тихо подсвирна. В Империята нямаше такъв материал, който би могъл да издържи на насочения в упор лъч на деструктора.

Той бавно се огледа наоколо. Намираха се в огромно помещение петнадесет на петнадесет метра. По кристалния под навсякъде бяха осеяни изкривени и виещи се форми, които за него нямаха никакъв смисъл. Биха могли да бъдат и мебели, и статуи, и някакъв особен вид висша техника. Без вмъкнат в тях подтекст, те биха могли да бъдат каквото и да е. Дълги извити линии бяха изгравирани от пода до тавана в кристалните стени. Но предназначението им оставаше скрито.

— Ако имаше някой тука, шумът щеше да го раздвижи досега — каза Уйлямс. Той неохотно огледа стаята. — Може да са напуснали по някаква… съществена причина.

Кристъл бавно се запъпи към отвора в отсрещната стена, а Хънтър и Уйлямс я следваха. Ако някога е имало врата, то е било много отдавна. Те го преминаха и се озоваха в основата на някаква кула. Капитанът вдигна очи към лъчистата кристална колона и дъхът му спря. Върхът й се губеше стотина метра нагоре в смътната светлина, която струеше от кристалните стени. „Това е оптическа илюзия“ — помисли си той удивен, — „само така трябва да е. Невъзможно е сградата да е толкова висока.“ Отмести с труд погледа си и се съсредоточи на тясната рампа, която се виеше спирално нагоре по вътрешната стена. Тя започваше непосредствено от пода и продължаваше додето стигаше погледа му. Ширината й беше около два метра, а повърхността — гладка и чиста като останалата част на опушения кристал.