Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
— Предполагам, че шестият член е Господарят, предводителят им.
— Ако са избягали — Саймън преглътна хапката си, — защо не ни оставят на мира? Защо са убили Хрътката и съветника Шиплър?
Отшелникът стисна устни. Запретна ръкава на расото си и потърка раната на китката си.
— За отмъщение — бавно отвърна той. — Да, трите Ратолиър ще искат да ви накажат, но подозирам, че има и нещо друго. Не беше нужно да убиват Хрътката. Обзалагам се, че през нощта, когато сте се махнали от просеката, лесничеят се е върнал. Сигурно се е почувствал гузен, че ви е изоставил. Искал е да се увери, че всичко е наред. Видял е, че каруцата я няма, че труповете са изчезнали, прочел е предупреждението върху камъка. Щял е да избяга, подплашен като вас, затова е трябвало да му се затвори устата.
— Това ли искат да направят семейство Ратолиър?
— Да. И са ви вдигнали мерника. Трябвало е да останете там, да пазите труповете и да ги унищожите. Вместо това сте си тръгнали. Сега те знаят, че няма да се върнете в Глостър и да си признаете всичко, но същевременно искат да ви затворят устата веднъж завинаги. Знаете твърде много за тях и за Беззъбия.
— Но ние можехме да избягаме. Не сме известни хора. Шадболт и останалите с радост биха отплували през морето и биха се скрили на другия край на света.
— Разбира се, но трите Ратолиър трябва да бъдат сигурни. Трябва да ви убият, това е планът им.
— А ако избягаме, ще ни оставят ли на мира?
— Възможно е, но подозирам, че най-сигурно е мълчанието на мъртвеца. Онзи, който успее да избяга, ще се спаси. Но Мухоловката стигна до същината на проблема — когато човек е уплашен, лесно си признава. Един от вас може да се яви пред съдиите и да признае на какво е бил свидетел. Представяш ли си какво ще стане тогава? Семейство Ратолиър ще бъдат преследвани, както и всички останали членове на сборището им. — Той сухо се засмя. — Залагам едно пени, че ако посетиш „Сребърния плащ“, никой няма да знае и изобщо няма да е чувал за тях.
— Ами съветник Шиплър? — попита Саймън.
— Мастър дърводелецо — отшелникът събра ръце като за молитва и ги притисна към устните си. — Това е загадка. Изкушавам се да кажа, че съветник Шиплър е бил един от сборището и са го накарали да замълчи навеки. Или е отмъщение срещу един от онези, които са ги съдили, но ми се струва, че нещо липсва от мозайката. Прилича на математическа задача, в която имаш отговора, но не знаеш как е получен.
— И какво предлагаш да направя?
— Искам да те предупредя за това сборище. Може би се чувстваш успокоен, че не са призраци, но това не значи, че не са също толкова опасни. Те имат определени сили и могат да ги използват. Най-вече, Саймън, те властват посредством страха. Ти приличаш на дете в стая, изпълнена със сенки. Тъй като си невежа, не знаеш какви ужаси се крият в тъмнината и те ще се възползват от това. Имаш насреща си нещо повече от плът и кръв. Тези създания имат зад гърба си силата на мрака. Трябва да се изповядаш. Иди на служба, причести се, носи реликвата, която Мухоловката ти е дал. Трябва да изчистиш и подредиш живота си. Да се превърнеш в крепост, да подсилиш защитата срещу онези, които са я обсадили.
— Какво още? — попита Саймън. — Трябва ли да бягам?
— Мисълта е изкусителна. Ако побързаш, можеш да си на път за Лондон до довечера. Но злото трябва да бъде победено. Препоръчвам ти да останеш и да се биеш. Все пак — той се усмихна леко — това е твоето наказание.
РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ
Дърводелецът замлъкна. Останалите също седяха мълчаливи.
— Какво има? — попита Продавачът на индулгенции, като си играеше с жълтеникавата си коса.
— Стори ми се, че чух нещо навън — отвърна Дърводелецът.
Майка Еглантин тихичко извика. Сър Годфри стана и извади меча си от колана, който висеше на стола.
— Какво има, милейди?
— Видях лице на прозореца, сигурна съм.
Сър Годфри кимна на оръженосеца и заедно с Йомена, бързо излязоха в градината, оформена като малък вътрешен двор. Цветните лехи край тревните площи бяха окъпани в светлината на пълната луна. Пред четирите стени братята бяха посадили розови храсти и други ароматни растения. Оръженосецът, с изваден меч се върна и взе една факла. Излезе навън, огледа навсякъде, но не видя нищо. Затова, последван от Йомена, се върна обратно в столовата.
— Няма никой, татко. Може би някой от монасите е надникнал.
— Съжалявам — извини се майка Еглантин. — Но разказът ти много ме изплаши, мастър Дърводелецо. Като игуменка аз имам властта да издавам смъртни присъди. — Тя махна грациозно с ръце. — Но някой винаги ме замества.