Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
— Луси!? — извика той. Отговор нямаше.
— Луси!
Шиплър прехапа език от яд. Понякога хитрушата обичаше да го дразни. Бутна вратата на спалнята. Отначало помисли, че вижда сянка, която танцува в слабата светлина на свещите. После се загледа по-внимателно.
— Мили Боже! — прошепна той.
Затвори вратата след себе си. Облечена само в ленена риза, Луси висеше на въже, завързано за балдахина. Шиплър отри изпотените си длани в робата.
— Какво да правя? — запита се той подплашено.
Ако извикаше стражите, как можеше да обясни, че той, старейшината, членът на градския съвет, е тук? Докато минаваше на пръсти през стаята, протегнал ръце пред себе си, докосна голия крак на обесената жена — беше леденостуден. Шиплър се взря в тъмнината. Различи разкривеното, сгърчено лице на бившата си любовница. Вече не беше красива, очите й бяха изскочили, подутият език висеше между зъбите. Завесите на леглото бяха затворени, един стол лежеше на земята.
Беше ли самоубийство, чудеше се той? Сама ли беше вързала въжето, а после се беше качила на стола, нахлузила примката и скочила? Но защо? Тя кипеше от живот. Шиплър я имаше за глупавичка, за пеперуда, която живееше ден за ден. Ръката му посегна към завесата на леглото. После размисли и я отпусна. Не можеше да разбере. В стаята нямаше следи от борба. Но защо завесите бяха дръпнати? Погледна към прозореца на другата стена, който беше затворен и със спуснати капаци, но после си спомни за отворената врата. Шиплър се загледа в зловещия труп, умът му работеше бързо. Беше му мъчно за Луси, но сега имаше по-належащи проблеми. Ако останеше тук, щяха да му задават въпроси. Може би дори щяха да го обвинят за смъртта й. А ако избягаше? Шиплър се канеше да се обърне, когато видя завесите на леглото да потрепват. Течение ли ставаше? После чу тих бръмчащ звук и пеене, като че ли жена, надвесена над чекръка, си тананикаше. Дръпна резето, но вратата не се отвори.
— Защо, мастър Шиплър?
Ръката на кожаря се отпусна. Не смееше да се обърне. Това не беше възможно! Навярно сънуваше кошмар. Щеше да се събуди до дебелата си, хубавичка жена и отново да се закълне, че ще се поправи.
— Защо, мастър Шиплър? Толкова ли бързаш да си тръгнеш?
Той бавно се обърна. Завесата на леглото сега беше дръпната и на ръба му седеше Агнес Ратолиър с жълтеникаво лице, черни кръгове под очите и злобна усмивка.
— Не може да бъде! — възкликна Шиплър. — Не е възможно това да се случва!
Отвори уста, за да изпищи, но от нея не излезе и звук. Обърна се, сграбчи резето, но то не помръдваше. Вече не го интересуваше дали някой ще го чуе. Трябваше да се измъкне от този кошмар. Беше толкова ужасен, че започна да плаче като малко дете и не забеляза примката, която нахлузиха през главата му.
Новината за ужасната смърт на Шиплър и любовницата му обиколи града, предизвиквайки злословия, примесени с паника. Според клюките беше самоубийство, но онези, които знаеха малко повече, твърдяха, че е убийство. Каквато и да беше истината, двата трупа, увиснали един до друг, изглежда символизираха Божието възмездие срещу един човек, който беше използвал силата и богатството си, за да прегрешава срещу небето, както и да скандализира своите съграждани. Градските сплетници имаха много работа, обикаляха от кръчма на кръчма, обявявайки, че знаят неизвестни факти за случая. Навсякъде ги черпеха и дори им плащаха, за да чуят какво знаят.
Саймън чу за нещастието, докато закусваше в „Почивката на палача“. Останалите ги нямаше. Дърводелецът беше станал рано, решил да послуша съвета на добрия брат и да посети отшелника в абатството „Свети Петър“ при първа възможност. Ханджията му съобщи новините, проповядвайки шумно срещу изкушенията на плътта и как човек трябва да стои при семейството си и да спазва Божиите закони. Саймън го слушаше с половин ухо, умът му се връщаше непрестанно в мрачната стая на съвета, към факлите и танцуващите сенки, старейшините и отмъстителните вещици.
Младежът беше станал сутринта, нетърпелив да приключи с този въпрос, но не можа да скрие тръпката на страх, която го накара да се изпоти и да откаже да яде повече. Той отмести подноса си и хвана реликвата, която Мухоловката му беше дал. Може би беше просто съвпадение! Може би съветникът, уплашен, че тайните му грехове ще бъдат разкрити, беше убил любовницата си, преди да посегне на себе си. Не, Саймън беше убеден, че смъртта на Шиплър по някакъв начин беше свързана с Ратолиър и тяхната нечиста сила.