Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
Саймън скри отчаянието си и погледна към вратата. Това ли беше помощта на Мухоловката? Някакъв самотен, полупобъркан отшелник? Главата на стареца бързо се изправи, очите му вече не бяха весели, а приличаха на малки, тъмни езера; устните му образуваха тънка, безкръвна линия.
— Знам какво си мислиш, мастър Котърил. Стар глупак, който има видения и си е изгубил ума, докато се опитва да различи истината от сънищата си. — Той направи гримаса. — Имаш право да си го мислиш. Ще ти кажа и по-лоши неща. Ако отидеш и поговориш с добрите братя от абатството „Свети Петър“, те ще ти кажат, че съм епилептик. Така че, ако искаш, можеш просто да си кажеш, че си губиш времето и да си тръгнеш.
Саймън остана неподвижен.
— Добре — промърмори отшелникът. — Тогава ще ти кажа какво стана после. Молих се и постих една седмица, за да получа знак, че това не са фантазии на болен мозък. В съня си видях фигура, подобна на огнена колона, обвита в мъгла. „Погледни китките си — чух глас, — когато се събудиш, погледни китките си“.
Саймън забеляза, че ръкавите на отшелника бяха дълги и почти скриваха дланите му. Сега той ги нави и разкри китките си, увити в мръсни превръзки, които бавно разви, първо дясната, после лявата. Протегна китките си и Саймън ахна. И на двете имаше напълно еднакви рани — яркочервени и открити, сякаш всеки миг от тях щеше да рукне кръв.
— Промених живота си — продължи отшелникът. — Поднових обета си. Дойдох и построих къща на най-запустялото място от гробището на абатството „Свети Петър“. Всеки ден отслужвам литургия в параклиса на черквата. Постя, моля се, а добрите братя ми позволяват да посещавам библиотеката им. В младостта си учих Доста. Знаех латински, дори нормански френски. — Той въздъхна и погледна към вратата. — После започнаха да идват посетители, мъже и жени ме посещаваха в късна доба. Споделяха мрачните си тайни — как се занимават с магия, как практикуват черното изкуство. Започнах да изучавам книгите и ръкописите в библиотеката, произведенията на отците и особено на онези светци, които са се изправяли през живота си срещу силите на ада. — Той се усмихна. — Впрочем, извинявам се, че нямам вино да ти предложа, но скоро ще донесат.
Саймън поклати глава, увлечен от онова, което му беше разказал отшелникът.
— Мисля, че помогнах на много хора през годините. Най-вече се опитах да помогна на приятеля си Мухоловката, но той не ме слушаше, поне досега. Мисли, че вече е късно, но никога не е твърде късно да получиш Божието опрощение. Както и да е, той ме помоли да ти помогна и аз ще го направя. Но преди да започнеш, Саймън, нека ти кажа, че силата на злото се крепи на измама и заблуда, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат. Грехът е илюзия — стремеж към славата, към красива плът, към ядене и пиене. Дълбоко в сърцето си ние знаем, че всичко това е преходно. А сега, Саймън, започвай.
— Срещу какво сме изправени? Отшелникът вдигна поглед.
— Ясно е, Саймън, срещу силите на мрака.
— Но живи или мъртви са Ратолиър?
— Съвсем живи са.
Челюстта на Саймън провисна от изненада.
— Но аз видях с очите си как бяха обесени! Бях там!
— Видял си, че ги бесят — повтори отшелникът, — но видя ли ги да умират?
— Възможно ли е това? — попита Саймън.
— Вещиците и магьосниците заблуждават хората. Чувал си историите как могат да летят през нощта или да се превръщат в жаби, прилепи, в нощни създания.
— Детски приказки!
— Не, не са. Те са следствие на приемането на отвара от някои билки и гъби, или мандрагора. Мога да ти сваря такава и да те накарам да я изпиеш. После ще се кълнеш, че си летял през нощта над абатството „Свети Петър“ или че си пътувал до странни места. — Той поклати глава. — Нищо повече от сънища и илюзии.
— Но трите Ратолиър бяха обесени! Гледах ги да висят с часове!
— Мога да ти кажа за кръстоносците и монасите, които са видели мистериите на Изтока. За хора, които могат да минават през огън, да лежат върху остри ножове, да бъдат заровени живи и да оцелеят.
Саймън изглеждаше объркан.
— Подозирам — продължи отшелникът, — че Ратолиър са пили някаква тайна отвара, точно преди да бъдат обесени, която е приспала ума и душата им. Онова, което е станало с телата им, е било само илюзия. Обикновените мъже и жени биха престанали да дишат, но Ратолиър са били в нещо като демоничен транс.
— Значи нямат никакви магьоснически сили?
— Не съм казал подобно нещо. Просто изграждам логична хипотеза. Мухоловката каза, че сте видели следи по земята, че са били хвърляни камъни, че Хрътката е бил убит. Тази сутрин чух братята в абатството да си шушукат за жестоката смърт на съветник Шиплър. Щом умреш, Саймън, си мъртъв завинаги. Да, съществуват призраци, но Ратолиър са нещо друго. Те са от плът и кръв. Могат да се движат, да вървят, да тичат и да убиват. Ако бяха призраци, съмнявам се, че молитвите на брат Мартин щяха да ги уплашат. Те са също толкова живи, колкото и ти. Беззъбият е доказателство за това. — Отшелникът се усмихна. — Срещнал си го в някаква кръчма, нали?