Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
Саймън затвори очи и си представи как бившият палач яде и пие.
— Призраците нямат нужда от хляб и ейл — подразни го отшелникът. — Именно Беззъбият е ключът към загадката. Мухоловката ми разказа за него. Подозирам, че бившият ти колега е бил член на сборището на Ратолиър. Може би се е уплашил, че няма да преживее екзекуцията, затова е пил същата отвара. — Той сви рамене. — Подозирам, че гробът му е бил плитък. Не му е било трудно да се изрови. Знаеш, че съм прав, нали?
Саймън си спомни срещата с Беззъбия, как жакетът му стигаше до брадичката и скриваше гърлото и белезите от примката. Спомни си и призрачните лица на Ратолиър и ги описа на отшелника. Брат Едуард само се усмихна и разрови огъня с една пръчка.
— Разбира се, че са изглеждали като призраци. Висели са, обесени за вратовете си. Бог знае как са им се отразили и отварите. Но — той вдигна предупредително пръст — телата и умовете им са силни. Те са лукави, хитри и могат да въздействат върху другите. Могат и да призовават демони.
Ръката на Саймън посегна към устата му. Не знаеше дали да вярва на този човек или не. Припомни си ужасите в старата ловна хижа, но си спомни и че вещиците бяха стояли извън обсега на стрелите му.
— Саймън! Саймън! — Отшелникът се приведе и го потупа по рамото. — Ще ти кажа какво е станало според мен. Той протегна ръце. — Ратолиър са членове на сборище. Стремят се да получат особени сили и принасят ужасни жертви на своите демони-повелители в мрака на гората Дийн. Ако бяха толкова силни, никога нямаше да ги хванат, но те са се излъгали. Както всички престъпници, искали са да се измъкнат. От приятеля си Беззъбия са знаели за тайната практика на палачите, затова са се пазарили за живота си. Брат Мартин и ти, разбира се, сте им отказали и сте били прави — такива жени заслужават да умрат. Те не са нищо друго освен воня в ноздрите на Всемогъщия. Когато сте им отказали, подозирам, че Ратолиър са заложили на собствените си сили и отварата. Тук се губят много неща. — Той направи жест с ръка. — Но ще стигна и до тях. Завели сте ги на местопрестъплението им. Преди да ги обесите, те са пили от отварата. Само повелителите на ада знаят как действа тя, но подозирам, че телата и умовете им просто са били приспани. Люлели са се и са се гърчили, но душите им не са напуснали телесната си обвивка. — Отшелникът вдигна пръст. — Ако бяхте свалили телата и ги бяхте изгорили, щяхте да чуете как крещят, когато наистина умират.
— Но бурята ги спаси! Отшелникът се усмихна.
— И това е била грешката ви. Казах ти, че те имат сили.
— Значи бурята е била призована с магия? Отшелникът кимна.
— Подозирам също, че между дърветата около просеката, са чакали други членове на сборището. Ако не беше започнала буря, сигурно щяха да опитат нещо друго — не е трябвало да оставяте телата да висят дълго време. — Отшелникът вдигна глава и се загледа в дупката на тавана. — Но всичко, за което са се молили и за което са принесли жертва, се е сбъднало. Вие сте си тръгнали, телата са били свалени, погрижили са се да ги съживят, останалото го знаеш.
— Колко членове има сборището? — попита Саймън. — Тринадесет?
Отшелникът се засмя.
— Това са детски приказки. Съмнявам се, че тринадесет души биха успели да запазят тайна дълго време. Не, не, мастър дърводелецо, сборищата нямат повече членове от страните на квадратите, които толкова често си чертал.
— Четири? — попита Саймън.
— Съжалявам. — Отшелникът разпери ръце. — По-скоро мислех за куб. Четири стени, под и таван. Общо шест.
Саймън изцъка с език и се вслуша в тихия звън на камбаните от абатството, които призоваваха за утринна молитва.
— Познаваме четирима от тях — каза той. — Трите Ратолиър и Беззъбия.
— Всъщност познавате петима.
— О, да. — Саймън се усмихна. — Ханджията от „Сребърния плащ“. Но кой е шестият?
Отшелникът млъкна, защото на вратата се почука. Даде знак на Саймън да не мърда и отиде да отвори. На вратата стоеше послушник с поднос с кана, две глинени чаши и чиния, покрита с ленена кърпа. Отшелникът му благодари и внесе подноса. Сложи го на пода, напълни един бокал с разредено вино и поднесе чинията, в която имаше хляб, сирене и нарязано сушено месо. Поделиха си храната. Отшелникът изяде съвсем малко, като дъвчеше усърдно и отпиваше от чашата си.