11/22/63 [bg]

В отговор аз го дарих с усмивка, която трябваше да означава нещо като: „ако и ти знаеше, каквото аз знам…“. Явно Франк схвана намека, защото в отговор само ми намигна. Камбанката над вратата пак иззвъня и влязоха дамите. Часовникът на стената с надпис „Пийте кафе Бодрост“ показваше 12.28 ч. Явно краткият ни разговор с Франк Младши за разказа на Шърли Джаксън беше отпаднал от сценария. Довърших си бирата на три големи глътки и точно в този момент коремът ме присви болезнено. В романите рядко се споменават посещенията на героите до тоалетната, но в живота емоционалното натоварване често предизвиква физическа реакция.

— Прощавай, а дали имате тоалетна тук?

— Съжалявам, не — каза Франк Старши. — Все се каня да построя, ама през лятото сме твърде заети, а през зимата парите никога не стигат за свестен ремонт.

— Можете да отидете при Тайтъс, зад ъгъла е — обади се Франк Младши. Той тъкмо слагаше топки сладолед в метален цилиндър и явно се канеше да си прави млечен шейк. Предният път не го беше направил и аз с натежало сърце се сетих за прословутия ефект на пеперудата. Помислих си, че въпросната пеперуда в момента пърха току под носа ми. Ние променяхме света. По съвсем дребни начини — миниатюрни дори — но, да, променяхме го.

— Господине?

— Съжалявам. Мозъкът ми даде на късо за момент.

Той първо ме погледна неразбиращо, а после се засмя.

— Това не го бях чувал. Забавно е.

И понеже му се беше сторило толкова забавно, може би сам щеше да го използва следващият път, когато си изгуби мисълта. И така един израз, който иначе не би изплувал в потока на американската реч до седемдесетте или осемдесетте, ще дебютира предсрочно. Макар че и това не беше вярно, защото в тази реалност щеше да се появи съвсем навреме.

— Тайтъс Шеврон е зад ъгъла, в твое дясно — поясни Аницети Старши. — Ако е… ъм… спешно, можеш да ползваш тоалетната горе.

— Не, добре съм — отговорих му и, въпреки че вече бях видял стенния часовник, демонстративно погледнах своя ръчен Булова на страхотната му каишка Спидъл. Добре че те не можеха да видят циферблата, защото бях забравил да го сверя и той още вървеше по местното време в ’11-та — Обаче трябва да тръгвам. Чакат ме задачи. Вероятно ще отнеме няколко дни, освен ако не ми излезе късметът. Можеш ли да препоръчаш добър мотел наоколо?

— Искаш да кажеш странноприемница? — попита Аницети Старши и загаси цигарата в един от пепелниците Уинстън по края на плота.

— Да — потвърдих аз, и този път усмивката ми трябва да е изглеждала по-скоро глуповата, отколкото хитра. Освен това стомахът пак ме сви. Ако не се погрижех за този проблем скоро, той щеше да прерасне в истинска криза. — В Уисконсин им викаме мотели.

— Ами, Странноприемница Бор, на около пет мили нагоре по шосе 196 в посока Луистън трябва да ти свърши работа — упъти ме Аницети Старши. — Близо е до автокиното.