Мъглите на Авалон (Том 2)

Той излезе от стаята и Гуенхвифар почувства, че не може да понесе дори за миг да не е пред очите й. Тя се отдръпна от трупа на Мелеагрант, който лежеше в нозете й, хвърляйки му безразличен поглед — сякаш бе труп на вълк, убит от овчари. Дори не изпита неприятно чувства при вида на кръвта.

Ланселет се върна почти веднага.

— Оттатък, в една по-чиста стая има ракли с всякакви дрехи. Мисля, че е била спалня на стария крал. Има дори огледало.

Когато той я заведе там, Гуенхвифар забеляза, че подът на стаята бе преметен, а сламеникът на голямото легло бе със скоро сменен с чист пълнеж. Имаше чаршафи и завивки, и дебели кожи за по-студено време — не бяха прекалено чисти, но не бяха и отвратителни. Позна една от старите резбовани ракли и в нея откри три рокли — едната бе принадлежала някога на Алиенор, а другите две очевидно бяха шити за по-висока жена. Гуенхвифар усети, че очите й се насълзяват, и си каза: „Били са на майка ми. Чудно как баща ми не ги е дал на Алиенор“. После й мина през ума, че всъщност не го е познавала добре, никога не е знаела що за човек е — на времето той беше за нея просто баща й и нищо повече. Това така я натъжи, че насмалко не се разплака отново.

— Ще облека тази — каза тя и се засмя безсилно. — Ако, разбира се, успея да се справя без прислужница…

Ланселет докосна нежно лицето й.

— Аз ще ти помогна да се облечеш, кралице моя — и той се зае да й помага, докато тя сваляше роклята си. Изведнъж лицето му се сгърчи и той я вдигна на ръце, така, както си беше още необлечена.

— Като си помисля само за… онова животно, като си помисля, че се е докосвал до теб… — промълви той с приглушен глас, притиснал лице в гърдите й, — а аз, който те обичам толкова отдавна, все още нямам смелост…