Мъглите на Авалон (Том 2)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 2)». Краткое содержание книги:
— Ха! Досега си била жена на онова проклето голобрадо хлапе! — каза той и добави още нещо, което тя не разбра напълно, но все пак достатъчно, че да потръпне от отвращение.
— Артур ще те убие — каза тя.
— Нека се опита. Нападението на остров е по-трудно, отколкото си мисли — каза Мелеагрант, — пък и скоро няма да има повод за нападение, защото ако то успее, може да му се наложи да си те вземе обратно…
Гуенхвифар опита по друг начин:
— Не мога да се омъжа за теб — нали вече имам съпруг!
— Това ни най-малко не интересува хората в моето кралство — отбеляза Мелеагрант. — Много хора протестираха срещу законите, въведени от свещениците, и затова аз изхвърлих всички от моите земи. Владея тази земя по стария закон, и ще се провъзглася за крал пак по стария закон, според който мъжът, който споделя постелята ти, управлява твоето кралство…
— Не — прошепна тя и отстъпи, но Мелеагрант се хвърли към нея и я дръпна към себе си.
— Не си по мой вкус — отбеляза той брутално. — Не харесвам кльощави и бледи грозотии — на мен ми дай жена с повечко месо по кокалите! Но все пак си дъщеря на стария Леодегранс, освен ако майка ти е била жена с истинска кръв в жилите, в което се съмнявам. Затова… — той отново я привлече към себе си. Тя се боричкаше, успя да измъкне едната си ръка и го удари с всичка сила през лицето.
Той изрева, защото тя успя да улучи носа му с лакът. Хвана я за ръцете и я разтърси здраво, а после я удари в челюстта със свит юмрук. Тя усети как нещо изщрака, а после устата й се напълни с кръв. Мелеагрант продължи да я удря с юмруци — ужасена, тя вдигна ръце пред лицето си, за да се защити, но той не преставаше. Сетне изрева:
— Няма да търпя такива неща! Ще се научиш кой е господар! — и заизвива китката й.
— О, не… Моля, моля те, не ми причинявай болка… Артур! Артур ще те убие!
Той отговори с някакво сквернословие, дръпна я рязко и я хвърли върху мръсната слама, с която бе покрито леглото. Коленичи до него и започна да сваля дрехите си. Тя се гърчеше и пищеше; той я удари отново и тя притихна и се сви в един ъгъл на леглото.
— Свали си роклята! — нареди той.
— Не! — изкрещя Гуенхвифар, придръпвайки полите на дрехата около себе си. Тогава той отново сграбчи китката й и с другата ръка съдра роклята й до кръста.
— Ще я съблечеш ли, или трябва аз да съдера всички парцали, които имаш по себе си?
Гуенхвифар хлипаше на пресекулки. Започна да сваля роклята през главата си с треперещи пръсти, съзнавайки, че не бива да престава да се съпротивлява, но ужасът от ударите, които й бе нанесъл, сломи желанието й за съпротива. Когато се съблече, той я събори върху мръсната слама и започна грубо да разтваря краката й. Тя почти не се бореше вече — ужасена от ръцете му, отвратена от лошия му дъх и огромното му космато тяло. Когато проникна в нея, тя имаше чувството, че ще я разкъса на части.
— Не се дърпай така, проклета да си! — изкрещя той, докато цялото му тяло се движеше на тласъци върху нейното. Тя извика от болка и той я удари отново. Тогава Гуенхвифар престана да се съпротивлява и го остави, хлипайки, да върши с нея каквото пожелае. Стори й се, че това ще продължава вечно, но най-сетне усети последния тласък и конвулсията, които й причиниха силна болка. Той се претърколи встрани от нея, и тя си пое мъчително дъх. После трескаво засъбира остатъците от дрехи върху себе си. Той се изправи и заоправя колана си.
— Няма ли да ме пуснеш да си вървя? — замоли се тя. — Обещавам ти… Обещавам…
Той се захили жестоко.
— За какво ми е да те пускам? Не, не, тук ще си останеш. Имаш ли нужда от нещо? Искаш ли нова рокля на мястото на скъсаната?
Гуенхвифар се беше изправила и плачеше — изтощена, отвратена и изгаряща от срам. Най-накрая проговори с треперлив глас:
— Може ли — някой да ми донесе малко вода и нещо за хапване? И… — тя заплака още по-отчаяно от унижение — нощно гърне?
— Както заповяда господарката — каза подигравателно Мелеагрант и излезе, като заключи вратата след себе си.
Малко по-късно дойде една гърбава старица и й донесе няколко мазни къса печено месо и парче ечемичен хляб, както и кани с вода и бира. Донесе и завивки, и нощно гърне.
Гуенхвифар каза:
— Ако се съгласиш да занесеш вест от мен на господаря Артур, ще ти подаря това… — и тя свали златния гребен от косите си. Лицето на старицата светна при вида на златото, но тя отвърна бързо поглед от гребена, явно уплашена, и излезе забързано от стаята. Гуенхвифар отново избухна в плач.
След време се поуспокои, хапна и пи няколко глътки, а после се опита да се поизмие. Все така й се повдигаше, и цялото тяло я болеше, но най-ужасно от всичко бе чувството, че е позорно, непоправимо омърсена.