Мъглите на Авалон (Том 2)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 2)». Краткое содержание книги:
Но той нямаше нищо против, когато тя и Ланселет… дори спомогна за това… Ако то беше грях, той не бе изцяло неин, нали стори това, което искаше законният й съпруг…
Да, но все пак Ланселет му бе роднина и най-близък приятел…
Долу, на двора, изведнъж избухна някаква суматоха. Гуенхвифар отиде до прозореца и се опита да надникне, но успя да види само обора и мучащата крава в него. Отнякъде се носеха силни шумове — викове, крясъци и звън на оръжия, но тя не виждаше нищо, а и самите звуци бяха приглушени от стените и стълбите. Може би просто грубияните от свитата на Мелеагрант бяха подхванали някаква разпра и се бяха сбили в двора, а може би — да пази Бог! — може, и да избиваха свитата й! Опита се да извие врат колкото й бе възможно, за да види нещо повече, но се оказа невъзможно.
Сега се чу шум и пред вратата. Тя се отвори със замах и в стаята влетя Мелеагрант с гол меч в ръка. Той го насочи към Гуенхвифар, която бе скочила тревожно на крака.
— Влизай във вътрешната стая — нареди той. — Нито звук, лейди, за да не стане по-лошо!
„Нима това означава, че някой е дошъл да ме спаси?“ По всичко личеше, че Мелеагрант е в отчаяно положение, но той надали би й казал какво става в действителност. Гуенхвифар заотстъпва бавно към малката стаичка. Той я последва стиснал меча и Гуенхвифар се присви — цялото й тяло се напрегна в очакване на удара… Дали щеше да я убие сега, или щеше да я задържи като заложник, та да откупи с нея свободата си?
Така и не разбра какви бяха плановете му. Изведнъж главата му се разцепи и опръска всичко наоколо с кръв и мозък; тялото му се свлече мъчително бавно на пода. Гуенхвифар също започна да се свлича полуприпаднала, но преди да рухне съвсем, се озова в прегръдките на Ланселет.
— Лейди, кралице моя… О, любима! — той я притискаше с все сили към себе си и Гуенхвифар почувства, макар и почти в несвяст, че покрива лицето й с целувки. Тя не се възпротиви — всичко бе като насън. Мелеагрант лежеше в локва от собствената си кръв на пода. Мечът му също лежеше там, където го беше изпуснал. Наложи се Ланселет да я пренесе през тялото му, преди да може да я остави да стъпи на пода.
— Как… как разбра? — заекна тя.
— Моргана — отвърна той сурово. — Когато се върнах в Камелот, Моргана веднага ми каза, че се опитала да те убеди да ме изчакаш. Беше сигурна, че си попаднала в капан. Веднага се метнах на коня и тръгнах след теб с половин дузина рицари. Намерих хората от свитата ти вързани и със запушени устни в горите тук наблизо — щом ги развързах и ги освободих, задачата ми стана съвсем лека. Той несъмнено се е чувствал в безопасност. — Ланселет се отдръпна от нея достатъчно, за да забележи синините по лицето и тялото й, разкъсаната рокля и подутата, разранена уста. Докосна устните й с треперещи пръсти и каза:
— Сега съжалявам, че го убих веднага. Трябваше да го накарам да страда така, както си страдала ти. Любов моя, горката ми любима, как се е отнесъл с теб…
— Ти не знаеш… — прошепна тя, — не знаеш… — и отново се разрида, вкопчена в него. — Ти дойде, наистина дойде! Мислех, че никой няма да дойде, че никой няма да има нужда от мен, че никой няма да иска дори да ме докосне — защото съм опозорена…
Той продължаваше да я държи в ръцете си и да я обсипва с целувки в отчаян пристъп на нежност.
— Опозорена? Ти? Не, позорът е за него и той си получи заслуженото… — пошепна Ланселет между две целувки. — Страхувах се да не съм те загубил завинаги, той можеше и да те убие, но Моргана каза, че си жива…
Дори в такъв момент Гуенхвифар не можа да не изпита страх и неприязън. Нима Моргана знаеше, че тя е била унизена, изнасилена? О, Господи, точно Моргана не трябваше да знае!
— А сър Екториус? Сър Лукън…
— Лукън е добре; Екториус не е вече млад и е преживял сериозно сътресение, но няма причини да мислим, че няма да се оправи — отговори Ланселет. — Трябва да слезеш долу, любима, за да се убедят сами, че кралицата им е жива.
Гуенхвифар погледна разкъсаната си рокля и докосна колебливо насиненото си лице. После каза с пресекващ глас:
— Не може ли първо малко да се пооправя? Не искам да ме видят… — и не можа да продължи.
Ланселет се поколеба, сетне кимна.
— Да, нека не знаят какво ти е причинил. По-добре ще бъде така. Качих се тук сам, защото знаех, че ще мога да се справя с Мелеагрант. Останалите чакат долу. Ще разгледам останалите стаи — такъв като него все ще е държал някаква жена в замъка.