Градина на желанията [необработен]

Клеър издърпа фенерчето от ръката на сестра си:

-    Какво да дам на Тейлър?

—    Виното от мушкато.

—    А! - измънка Клеър и тръгна към стълбището.

— Всъщност се надявах ти да му го дадеш.

—    Зает е с летните курсове — обясни Сидни. - Затова почти не се свърта вкъщи.

—    О! - Клеър се радваше, че сестра й не може да види смущението й. Понякога си мислеше, че започва да полудява. Щом се събудеше всяка сутрин, първата й мисъл бе как да го прогони от съзнанието си. Но през целия ден крадешком надничаше към къщата му с надеждата да го зърне, докато кроеше планове никога повече да не го види. Беше нелепо.

Изкачиха се по дървеното стълбище и влязоха в кухнята. Клеър затвори и заключи вратата на избата.

—    Добър човек е Тейлър - обади се Сидни. — Да, и аз много се изненадах. Представи си, имало и добри мъже! Да се не надяваш.

Клеър отиде в големия килер и остави фенерчето на полицата, на която държеше свещите и газените лампи. Статичното електричество, причинено от усещането й за безсилие бе толкова силно, че малкото радио на полицата се включи само и тя стреснато подскочи. Веднага завъртя копчето и се облегна на стената. Не, така не можеше да продължава.

—    Няма да е вечно тук - каза, без да излезе от килера. - Не е като ябълковото дърво, виното от орлови нокти и тази къща - те са неизменни.

—    Ами аз? - попита Сидни, но Клеър не отговори. Не знаеше дали сестра й наистина е намерила своето място в Баскъм, или пак ще го напусне, когато Бей поотрасне или когато тя се влюби отново. Не й се мислеше за това. Предпочиташе да се съсредоточи върху нещо конкретно - да не прогони сестра си с по-

142

ведението си, да й даде стотици поводи да остане. Дълбоко си пое дъх, излезе от килера и побърза да смени темата:

-    Как върви в салона?

-    Не мога да си вдигна главата от работа. Дължа го на теб.

-    Заслугата не е моя, а твоя.

Сидни поклати глава:

-    Сега хората ме гледат, сякаш съм някакво божество. Не ги разбирам.

-    Това е тайната на успеха ми — усмихна се сестра й. — Накараш ли всички да повярват, че притежаваш рядко качество или талант, ще се надпреварват да те търсят и ще ти плащат щедро.

Сидни се засмя:

-    След като и без това сме странни, поне да ни плащат добре, така ли?

-    Не сме странни — поправи я Клеър. — Но иначе си права.

-    В косата ти са се оплели паяжини. — Сидни се приближи до нея и леко ги изтръска с пръсти. Откакто я беше подстригала, се отнасяше собственически с косата й — прибираше кичурите зад ушите й, оправяше бретона й... Беше приятно, сякаш тя проявяваше нежност, сякаш се опитваше да компенсира онези години в детството им, когато отчуждението ги разделяше.

-    Кога се научи да подстригваш? Къде си работила преди? - попита Клеър и видя как изражението на сестра й се промени, като че ли се спусна предпазна стена.

Сидни отстъпи встрани и се помъчи да махне паяжините, полепнали по пръстите й. После неохотно отговори: