Обсидианова пеперуда
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк #9
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Обсидианова пеперуда». Краткое содержание книги:
- Когато можеш да стоиш без помощ и наместят носа ти в най - близката болница, обади ми се. С удоволствие бих повторила мача.
Той се изплю в моя посока, но не можеше да се прицели, така че се размаза на пода. Грозно, но не много ефективно.
- Хайде - каза Харолд. Той се опитваше да тръгне към вратата. Сирените бяха много близо сега. Но Ръсел не беше приключил. Той се обърна, принуждавайки другите двама да се обърнат с него.
- Ще те чукам кучко и ще оставя момичето и момчето на койотите.
- Ръсел не учиш бързо - казах.
Бека плачеше сега, а Дона беше толкова бледа, че се притеснявах, че ще припадне. Не можех да се обърна достатъчно, че да видя лицето на Ричард, без да отмествам поглед от лошите момчета, така че не знаех как изглежда той. Но не беше красива сцена.
Ченгетата влязоха, а Харолд все още се опитваше да извади Ръсел през вратата. Едуард и аз използвахме суматохата да приберем пистолетите. Двамата униформени бяха малко несигурни кого да арестуват, но хората свидетелстваха, че са чули заплахите на Ръсел и са го видели да ни заплашва, преди да го нараня. Никога не бях виждала толкова много свидетели да сътрудничат. През повечето време хората ставах неми и глухи, но когато бе замесено малко красиво момиченце това помагаше на хората да си спомнят. Технически, Ръсел можеше да повдигне обвинение за нападение срещу мен, но всички скочиха сами да казват, че той ни е заплашвал. Един от мъжете каза, че е видял Ръсел да вади нож. Невероятно колко бързо детайли биват добавяни към историята. Не можех да потвърдя за ножа, но имах достатъчно свидетели на заплахите, че си помислих, че няма да ходя в затвора. Едуард извади личната карта на името на Тед и офицерите го познаха по репутацията му, не от пръв поглед. Аз извадих екзекуторският си лиценз и позволението ми за носене на пистолет. Технически, пистолета ми беше скрит по това време. Обясних, че нося яке, за да не изплаша децата. Ченгетата кимнаха, написаха го и изглежда бяха очаквали всичко това.
Помогна това, че Ръсел обиждаше офицерите и беше толкова очевидно, че е лошо момче, а аз изглеждах безвредна, толкова малка, толкова женствена и толкова по - малко плашеща, отколкото той. Едуард им даде адреса си каза, че ще остана с него и бяхме свободни.
Персонала ни предложиха различна маса, но странно Дона и децата бяха изгубили апетита си. Аз все още бях гладна, но никой не ме питаше. Едуард плати храната, отказвайки да я вземе за вкъщи. Тогава напуснахме, а аз все още не бях яла днес. Може би ако попитах мило, Едуард щеше да мине през Макдоналдс за коли.
14 ГЛАВА
Дона започна да плаче на паркинга. Бека се присъедини към нея. Само Питър остана тих и разделен от общата истерия. Колкото повече плачеше Дона, толкова по - паникьосано ставаше момичето. Бека плачеше с тези хълцащи ридания, които бяха на ръба на хипервентилиране. Погледнах към Едуард и повдигнах вежди. Той беше празен. Накрая го побутнах. Той промърмори.
- Кой?
- Момичето.
Той коленичи до тях. Дона беше седнала на долната част при вратата на бронята на Хамъра му, държейки Бека в скута си. Едуард коленичи пред тях.
- Остави ме да взема Бека за малка разходка.
Дона премигна към него, сякаш го вижда, чува, но не го разбира наистина. Той се протегна за Бека и започна да я отдръпва от майка й. Ръцете на Дона бяха слаби, но момичето се бе прилепило към майка си, пищеше.
Едуард буквално отлепи пръстите й и когато тя се освободи от майка си, Бека се обърна и се прилепи към него, заравяйки лице в рамото му. Той ме погледна над главата на момичето и аз го отпратих. Не задаваше въпроси, просто тръгна към пътеката на края на паркинга. Галеше момичето леко, докато се придвижваше. Дона беше покрила лицето си с ръце, свила се напред, докато лицето й и ръцете не докосваха колената. Нейният плач бе почти ридание. По дяволите. Погледнах към Питър. Той я гледаше и погледът на лицето му беше на отвращение, срам. В момента знаех, че той е бил възрастният в повече случай, от момента, в който е застрелял убиецът на баща си. Майка му си позволяваше истерия, но той не. Той беше този който се държеше твърдо по време на кризи. Дяволски нечестно, ако ме питате.
- Питър, може ли да ни извиниш за няколко минути?
Той поклати глава.
- Не.
Въздъхнах и повдигнах рамене.
- Добре, просто не се намесвай. - Коленичих пред Дона, докоснах тресящото й се рамо. - Дона, Дона! - нямаше отговор, промяна. Беше дълъг ден. Хванах шепа от късата й коса и дръпнах главата й нагоре. Болеше и това беше целта.
- Погледни ме, егоистична кучко.
Питър се премести напред, а аз посочих с пръст към него.
- Недей. - Той отстъпи, но не напусна. Лицето му беше ядосано, бдително и знаех, че ще се намеси въпреки всичко, ако стигна прекалено далеч. Но не ми трябваше да стигам прекалено далеч. Аз я шокирах. Очите й бяха широки, на сантиметри от моите, лицето й мокро от сълзите. Дъхат и все още излизаше на малки ридания, но тя ме гледаше и слушаше.