В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
— Защо не си сложите захар?
— По-добре без…
— А спирт искате ли? Казват, че сгрява.
— Няма нужда…
— Е, поне хапнете от сухарчетата.
— Нещо не ни се ще.
— Да ви долея ли чай?
— Може.
— Ние с Гаязич и Тату така бяхме премръзнали, че излочихме цял чайник. А Гаязич опика целия район на лагера…
Усетих, че тялото ми се изпълва с дългоочакваната топлина. Сякаш мозъкът ми се беше вледенил и сега постепенно се размразяваше. Обикновеното земно щастие — да бъдеш затоплен и нахранен, накара съживяващите ми се очи да заблестят. Малко по-късно усещането за щастие стана все по-силно и като изпълни палатката, проби навън, като че ли пожела да се разпростре над цялата околност и да се изравни с щастието на онези, които…
— Обикновено пия със захар — обясняваше нещо Селиверстов.
— А аз не — отсече Юсупов.
Пропусках покрай ушите си репликите им и се замислих за баналното човешко щастие. Спомних си игралните филми с недоволните лица на високопоставени дами, до крайност преситени от живота. Веднага си представих и щастливото лице на затворник, който с удоволствие си пийва нещо топло след работния ден като дървосекач при 40-градусов студ. Мина ми през ума, че степента на щастието се определя от самото изпитание. Колкото по-голямо е то, толкова по-силно е щастието. Няма значение какво е било изпитанието — борба за къшей хляб или за справедливост, за любимата жена или за дадена идея. Щастието винаги е еднакво и се различава само по силата, с която се проявява.
Изглежда Бог е заложил в нас само един вариант на щастие — онова, което изпитваме в резултат на борбата. Другите варианти на благоденствие като спокойствието, предъвкването на вкусна храна са само негово подобие. Точно затова нашият свят е свят на изпитанията. А след поредното изпитание получаваме троха щастие, за да навлезем в следващото изпитание с очакването за поредното щастие след победата. Колко често обаче се случва да усещаме горчивината от поражението, осъзнавайки, че щастието и мъката са две равностойни противоположности.
Някой е вложил в самото ни естество едновременно и доброто, и злото, а те периодично се изявяват, като по този начин внасят обичайното разнообразие в нашия живот. Затова ние, божите създания, озовали се по волята на съдбата в света на изпитанията, където в душите ни се вселява злото начало, толкова почитаме и боготворим онези личности, от които струи душевна чистота. Подобни хора ни привличат и ние никога не ги забравяме, защото те са се осмелили да подхванат една по-трудна борба — вътре в своята душа. А хората от другите светове, които са чисти…
— Шефе, за какво си се замислил? Да ти налея ли чай?
— По-добре недей…
— Е, за какво мислиш?
— За щастието.
— И какво е то според теб?
— Щастие е например, че след преходите в планината сега седим в топлата палатка и пием чай със сухарчета. В нашия свят и ние можем да бъдем щастливи заради нещо.
— Рафаел Гаязович, а какво е вашето определение за щастието?
— Селиверстов явно беше настроен за спор. — Тъй като сте ерген, навярно мечтаете да се ожените?
— Да се оженя? — Юсупов се намръщи. — А ти какво разбираш под щастие? Да се научиш да левитираш?
— Според мен щастието е онова състояние, когато на душата ти е хубаво и леко, независимо че нямаш пари или ти липсва нещо друго. Хората, обременени с пари, имат власт, но не са щастливи. Най-нещастни обаче са завистниците. Сърцата им се свиват, защото съзнават колко са долни в сравнение с околните. Аз, Рафаел Гаязич, не съм алчен и завистлив. Широка душа съм. Мен ме привлича душевната широта. Готов съм да разкъсам ризата си и да я дам на ближния си…
— И кому е притрябвала скъсаната ти риза!? Да беше я дал цяла…
— И цяла ще я дам! И то пропита с моята пот…
— По-добре изпрана…
— И изпрана ще я дам! Дори и нова ще дам!
— Само ризата даваш, така ли? — заяде го Юсупов. — Ризата струва стотинки.
— Затова пък е нещо съкровено и лично, пропито от потта ми…
— Кому е притрябвала твоята пот?
— Добре де… Не разбирате ли, че става дума за принципа! А ако говорим за потта, то тя е на трудов човек. Това имам предвид, не нещо друго…
— Едва ли ще я докараш обаче на миризма…
Помислих си колко ли пот е трябвало да се пролее, за да можем ние, обикновените момчета от Уфа, да стигнем до Града на боговете и да усетим истинското щастие не само от невероятните монументи на древността, но и защото успяхме да преодолеем липсата на вяра, подигравките и рационалните съвети на безброй разумни и приземени хора. Разбирах, че точно това е най-истинското щастие, което Бог е определил като „лъч светлина“ в тъмния свят на изпитанията. Ние сме длъжни да преживеем гордо живота си в него, като се борим преди всичко със самите себе си, за да можем при следващото си прераждане да попаднем в друг свят — света на Чистите души.