В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
— Шефе, не издържам повече! Ще се разпадна от треперене.
Спуснахме се по склона, като с мъка движехме замръзналите си крайници. Обърнах се назад и отново погледнах Дома на щастливия камък.
— Равил, не ти ли се струва, че е кух? — измънках едва-едва.
Под лъчите на залязващото слънце той изглеждаше грандиозен на фона на свещения Кайлас. Представих си, че наистина е изграден така, сякаш вътре в него има голяма кухина, разпределена на етажи и осветена с вътрешна светлина. Там се намират летателните апарати на Шамбала, те излитат през вратите и навестяват нашия свят, за да ни изучават нас — грешните. За да не бъдем такива…
Нямаше как да се уверя в правилността на предположенията си. А и студът беше непоносим, напомняйки ми, че живея в жестокия свят на изпитанията. Мълчаливо продължих напред. Равил ме следваше.
— Пред нас се появи още един монумент — равнодушно отбелязах аз. — Трябва да се скицира и заснеме.
— Да, да — пророни Равил.
Размахах ръце, колкото ми стигаха силите, за да предизвикам поне мъничко топлина в тялото си, измъкнах експедиционния дневник и седнах върху отвратително студен камък. Ръцете не ми се подчиняваха. Направих някаква мижава рисунка и се зарекох утре отново да се върна тук, за да го нарисувам по-внимателно.
На другия ден направих нова скица. Докато рисувах, забелязах, че вчера бях пропуснал доста от детайлите. Стана ми неприятно, понеже разбрах, че качеството на скиците зависи от конкретното ми състояние в този високопланински свят, където кислородът не достигаше. Забелязах, че монументалната конструкция се състои от пет пирамиди, сякаш съединени в едно от стена, която ми се стори тънка и плоска. Осъзнах също, че нищо не разбирам от евентуалното предназначение на тези монументи.
А вчера ми се стори, че пирамидалната конструкция с №42 е или П-образна рисунка, или още една врата. Тя твърде много напомняше каменен похлупак.
— Равил! Камъкът може ли да се огъва?
— Знам, че може да бъде продупчен — отговори той.
— А виждаш ли рисунката под формата на буквата П върху полегатата стена на монумента?
— Да, виждам я.
— Какво е това според теб?
— Нямам представа.
— Не е ли още една врата към подземието?
— Кой знае? — Равил уморено сведе глава. — Прилича на капак, но едва ли може да бъде повдигнат — камъкът не се огъва. А може би хората от Шамбала са умеели да го правят!? Шефе, ти нали разказваше след първата експедиция, че „камъкът не е преграда за тях.“
Изправих се и прибрах експедиционния дневник в сака. Затътрихме крака към лагера. Смрачаваше се.
По пътя си мислех за Шамбала. Струваше ми се, че в нейния подземен свят няма такъв ужасен студен вятър, а хората могат да се реят из въздуха, вместо с мъка да се придвижват. Не зная откъде ми хрумна, че Шамбала е способна да съществува едновременно в няколко паралелни светове, а децата на нейните хора могат да кажат: „Тате! Ще се прехвърля за два часа в четириизмерния свят, ще си поиграя там, а после ще се върна обратно. Обещавам да не минавам в други светове. Ще си играя само в четириизмерния свят! Ей тука, наблизо, зад преградата.“
Заедно с Равил крачехме по каменната урва на нашия триизмерен свят.
Селиверстов надзърна от палатката:
— Приличате на призраци! Сгъстеното време ли ви подейства?
— Замръзнали сме като кучета! Налей ни горещ чай!
— Ей сегичка…
В палатката горяха две свещи. Смъкнахме горните си дрехи, преоблякохме се в сухи и топли спортни екипи, с наслада обухме вълнени чорапи и намъкнахме върху тях островърхи татарски галоши — те бяха най-удобни за отмора на краката по време на походите. После приседнахме около разгърнатата на пода мушама и вдигнахме чашите с горещия чай.
— Как е чаят? Не е ли изстинал? — поинтересува се Селиверстов.
— Горещ е все още.