Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Малагеш успя само да смънка:
— Ние умираме, господин капитан.
— Да. — Бисвал кимна.
— Гладуваме.
— Да.
— Мисля, че ще умрем, каквото и да направим.
Той помълча, после каза:
— Да. Съгласен съм с тебе.
— Моят извод, ако ми простите дързостта, е поне да се опитаме да изпълним дълга си във времето, което ни е останало.
Бисвал кимна отново и се загледа унесено в далечината.
— Събери колкото можеш от нашите войници. Претърсете гората, претърсете хълмовете наоколо, но предпазливо. Намерете оцелелите. Утре сутринта потегляме. — Извади далекогледа си и го насочи към селцето в долината. — Ще ги доближим от югозапад през гората. Така ще напредваме бавно, но трябва да ги изненадаме. Ама че проклетия! Малагеш… — Той стисна далекогледа, сякаш си представяше, че души някого, и тя разбра колко е вбесен от безизходицата. — Щом… щом ще правим това, нека поне да го правим правилно. Нека да е мирно. Ще бъдем организирани и дисциплинирани. Без жертви, освен ако са неизбежни. Няма да търпя убийствата на невинни, ако ще да са континентали. Особено на жени и деца. Ние сме войници, а не бандити, имаме стратегически цели. Ясно ли е?
— Напълно, господин капитан.
— Според тебе можем ли да го направим?
— Тъй вярно.
— Изпълнявай заповедта, лейтенант.
Тя отдаде чест и се затича през гората.
На леглото в централата на ЮДК Малагеш се връща мислено към тези мигове през мътилката от кълвачовата гъба и си казва: „Колко безразсъдно се заричаме в стремежа си да оправдаем и най-лошите си решения.“
Но докато все по-безчувственото ѝ тяло натежава като олово, една мисъл упорства и я тормози.
Нещо не е наред във видяното днес.
Спомня си труповете в стопанството. „Виждала съм такива тела. Виждала съм нещо подобно.“
И добавя: „Трупове в пущинака на Континента. Няма съмнение, познавам добре тази гледка.“
И още: „Не, не. Видях ги съвсем наскоро. Днес, но преди да отида в стопанството.“
Изведнъж проумява, че това е вярно.
Опитва да се надигне, но тялото ѝ не ѝ се подчинява. Люшва се напред с протегната ръка, иска да докопа папката и само я събаря от нощното шкафче. После мракът се свива около нея.
„Не губи тази мисъл. Не губи тази мисъл…“
Сутринта се събужда с усещането, че очите ѝ са от съхнеща кал. Изнизва се твърде много време, докато умът ѝ стигне до простички заключения: „Къде съм? Защо ме боли ръката? Адове, какво ѝ е на главата ми?“ Още повече време минава, докато събере сили да седне и да си разтърка лицето.
— Нямало странични ефекти — мърмори тя. — Шибани глупости…
Всичко я боли — гърбът, краката, ръцете. Същинско чудо е, че не е прекалила с дозата и не се е затрила.
Спомня си внезапно.
— Мамка му!
Сграбчва папката и излиза на бегом.
Чака двайсетина минути, докато някой телефон в ЮДК се освободи, защото има някакви особено важни строителни работи нагоре по брега, чака още по-дълго дежурният сержант да повика капитан Надар.
— Какво има? — казва Надар без никакво старание гласът ѝ да звучи малко по-приветливо. — Кой се обажда? Каква е тази история?
— Генерал Малагеш на телефона. Чуй ме — сетих се нещо за вчерашните трупове.
— Така ли… — Надар се прокашля и говори по-делово. — Слушам ви, госпожо генерал.
— Вече сме ги виждали. И двете. И то същия ден. Но ги видяхме преди да отидем в стопанството.
Проточено мълчание.
— Какво?… — мърмори озадачено Надар.
— Прерисувах някои от скиците в стаята на Чоудри — обяснява Малагеш и прелиства папката. — В единия ъгъл имаше нещо, което не успявах да разгадая. Приличаше на… ами на пилешки крилца на шишчета или нещо подобно. Но не е това. Нарисувани са човешки тела. Обезобразени като онези, които видяхме вчера!
По съседния телефон говори началник-смяна или бригадир, който се облещва към нея.
— Какво се опитвате да ми кажете, генерал Малагеш? — пита Надар.
— Казвам ти, че Сумитра Чоудри е нарисувала сцената на убийството, която видяхме вчера, месеци преди това да се случи. Предсказала го е някак!
— Моля? Как е възможно?
— Не знам. Знам обаче какво гледам в момента.
— Но Чоудри беше побъркана… Не може ли да е случайно съвпадение?
— Струва ми се, че да видиш рисунки на ритуално обезобразени трупове и след това да видиш самите трупове е адски невероятно съвпадение, та колкото ще да е била луда.