Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Госпожо — казва ѝ Малагеш, — макар да няма врата, има предостатъчно дървения, на която да потропате.
— Ти си от военните — казва старицата. Не звучи като въпрос. — Дошла си от изток.
— А ти си?…
— Аз съм Гожа.
— Аха. — Малагеш вече не е чак толкова напрегната. — Как се озова тук, Гожа? Щях да навестя и тебе. Трябва да ти задам няколко въпроса.
— Дрожкин дойде да ме моли за прошка — обяснява старицата и влиза. — Мисли си, че ми е сторил зло, като ти е казал какво видях. Подвел съседка, това си мисли. Ама и той е един… Каквото му се върти в главата, веднага излиза през устата. Чудя се как още му е останал някакъв мозък.
— А ти какво видя?
Гожа застава до нея и се вторачва в петното на пода.
— Бохдан не беше лош човек. Нито ум имаше, нито късмет, но не беше лош.
— Дали?
— Направи мазето отдолу, за да се крият при пожар, дори прокара тръба в насипа, за да влиза въздух. — Старицата извива глава към Малагеш. — Той я обичаше, да знаеш. Искаше да я опази. Викаше често лекаря да я прегледа за всеки случай. Все се тревожеше за нея. Но… не му стигаше умът — ако тя се беше скрила в мазето при пожар, запалената къща щеше да се срути върху нея… Бохдан не го биваше много да мисли.
Малагеш се изправя.
— Какво се случи тук?
— А защо питаш? Засяга ли те?
— Случилото се тук се повтори другаде. И може да се случи пак.
— А аз пак питам — защо те засяга?
— Мисля, че те го вършат по-умело. Последния път е по-зле, отколкото тук. Следващия път ще бъде още по-зле.
— Аз продължавам да питам — защо те засяга?
— Защо да не ме засяга? — сопва се Малагеш.
— Защо ли? Ти си от изток, от Сейпур. Ние сме воортяштани. За вас не сме нищо повече от прасета или кози — не е ли така?
— Виждала съм и воортяштани, и сейпури да умират. Кръвта им изглежда еднакво. Искам да направя каквото мога кръвта на всеки да си остане където ѝ е мястото.
— Сладки приказки — отвръща Гожа, — каквито можеш да чуеш от дипломат, преди да ти резне гърлото и да отмъкне дъщеря ти.
Малагеш се вторачва в очите ѝ.
— Аз приличам ли на шибан дипломат?
Гожа издържа погледа ѝ още миг-два и се извръща.
— Не видях убийствата.
— А какво видя?
— Малко неща. — Гожа се обръща към прозореца. — Аз бях ей там — между дърветата. Нощта беше ясна, луната светеше силно. Водех кобилката си през гората… Моята кобилка има остър нюх. И когато се подплаши, отгатнах какво е надушила. Знаех, че някъде наблизо е пролята кръв. — Старицата отива към вратата. — Доближих поляната да надникна и зърнах една жена, стоеше сред купчините.
— Жената на Бохдан ли беше?
Гожа върти глава.
— Не. Тази жена беше по-ниска. Или така ми се стори. Може да не съм я разгледала добре, защото вперих поглед в нещото, което стоеше пред тази врата…
— Какво нещо?
— Ще ме помислиш за луда.
— Виждала съм всякакви безумия, повярвай ми.
Гожа накланя глава, замисля се и сякаш започва да разказва сън:
— Отначало ми се привидя, че е плашило. Не приличаше на истински човек. Нещо като подобие, направено от… Ами направено от разни неща.
— Неща ли?
— Да, неща. Май имаше парчета. Шипове. Парцали и тръни. Виждах мъж, направен от тръни, висок шест-седем стъпки, тъмен и безлик… И държеше лъскав меч, блестеше като сребро. Не ми се вярваше да е истински до мига, когато се обърна и влезе в къщата.
Гожа млъква и се обръща.
— Не ми вярваш. Мислиш си, че съм луда.
Малагеш умува и отвръща:
— Аз не… Адове! Чудя се на какво да вярвам. Той да не беше предрешен? С някаква премяна от парцали и… тръни?
— Не знам. Дори не знам дали беше „той“. В тъмнината не се виждаше добре. Но двамата с жената само се гледаха, все едно си говореха без глас, преди той да влезе вътре.
— Кажи ми още нещо за тази жена.
— Казах ти, че беше ниска, носеше тъмно наметало. Може да беше лилаво, а може и да беше зелено. Беше си покрила и главата с него. Не виждах лицето ѝ, не виждах дори ръцете.
„Значи е била предпазлива, щом се е покрила така.“
— Какво стана, след като мъжът влезе в къщата?
— Бях вързала кобилката до пътеката на изток оттук. Тя започна да цвили и да пръхти от страх, притесних се да не ме видят онези двамата и се измъкнах. Чак след два дена чух, че намерили Бохдан и жена му мъртви.
— Значи не смяташ, че Бохдан е носил онази премяна?
— Ти си от Изтока, не знаеш — Бохдан беше като мнозина от тукашните мъже. Имал е късмет, когато е можел да хапне нещо като дете. Как да го кажа… Не беше от едрите мъжаги.
— За разлика от онзи с тръните.
— Онова нещо беше страховито — тихо казва Гожа. — Все едно беше излязло от кошмар. — Взира се в Малагеш. — Според тебе онези двамата ли са убили Бохдан и жена му?