Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Малагеш потропва три пъти. Някой вътре подвиква:
— Влезте!
Тя бута вратата и попада в лабиринт от безразборно отрупани рафтове, които се извиват наоколо като циклон, въплътен в дърво. Препълнени са с шишета и стъкленици, повечето съдържат почернели и спаружени неща, които някога може и да са били живи. В други има семена, прахове, костилки от чудати плодове. Малагеш не успява веднага да насочи погледа си към другия край на колибата, където дребен мъж ѝ се усмихва, съсухрен е като стоката си.
— Здравейте, госпожо, как сте? — Ококорва се, после присвива очи, щом забелязва сейпурската униформа. — Прекрасна вечер, нали?
— Щом казвате.
— С какво мога да ви помогна? — пита той и кима към ръката с протезата. — Нуждаете ли се от мехлем против болки? При мен идват мнозина от тружениците на пристанището, лишили се от една или друга част на телата си. Знам какво да дам за мазане на чуканчета.
Малагеш умува колко е оскърбена от думите му.
— Не, аз…
— Женски проблеми ли си имате? — ухилва се дребосъкът. Зъбите му са като камъчета, изпъстрени от черен лишей. — Дама на вашата възраст… заливат ли ви горещи вълни? Няма страшно. Разполагам с…
— Вашите мехлеми помагат ли срещу строшен череп? — прекъсва го Малагеш. — Защото ще имате нужда от такъв мехлем, ако продължите с тези приказки.
Той примигва.
— О… Схванах.
— Не съм дошла да купувам нищо. Имам въпроси за жена, която е била тук преди известно време.
Дребосъкът подсвирква.
— А, тази тема може да се окаже трудна за обсъждане. Дори непосилна, за жалост.
— И защо?
— Ами няма да е никак добре и за моите клиенти, и за продажбите ми, ако се раздрънкам кой какво купува. — И добавя, сякаш току-що му е хрумнало: — Може и да е мъничко подло отгоре на това.
— Тази жена е била от Сейпур — уточнява Малагеш. — Като мен. Това променя ли положението?
— Обиждате ме, ако си мислите, че щом съм континентал, имам предразсъдъци спрямо сейпурите и съм готов да се държа непочтено с тях. Много ме засегнахте, откровено казано.
С въздишка Малагеш плясва банкнота от двайсет дрекела на масата. Дребосъкът я прибира светкавично в джоба си и казва бодро:
— Тъй, та какво щяхте да питате за тази сейпурка?
— Дошла е преди поне няколко месеца.
— И аз си помислих, че за нея говорите. Имате късмет. Жени от Сейпур се мяркат тук рядко… много рядко. Затова запомних онази, за която говорите. Нисичка? С превръзка тук? — Той сочи челото си. — И се държеше все едно седи по цял ден затворена някъде?
— Май е същата.
— Хъм… Да, помня я. Твърде странна жена беше.
— Защо казвате това?
— Ами така се държеше. — Тонът му показва, че въпросът ѝ е особено глупав. — И така гледаше. Всяка сутрин гълтам зрънце от сушената билка дрангда, помага ми да забелязвам разни подробности за хората. — Почуква се до дясното око с изцапан показалец. — Помага да зърна по мъничко от тайното им „аз“. Не е лесна за приготвяне, но цената е поноси…
Малагеш вдига свития юмрук на здравата си ръка.
— Добре де, добре. Тъй… Това момиче приличаше на човек, излязъл от скривалище и броящ всяка секунда, за да се шмугне по-бързичко обратно. И купи някои много странни неща… които продавам съвсем рядко. — Дребосъкът отмята глава назад и затваря очи, умува и изрежда: — Розмарин. Борови иглички. Сушени червеи. Прах от гроб. Сушен жабуняк. И стрити кости.
— Имате забележителна памет.
— Дължи се на отвара, която приготвям. — Той изсумтява. — Но нямам никакво желание да ви я предложа.
— Много благоразумно.
— Разбира се, помогна ми да запомня и фактът, че тя се връщаше неведнъж и купуваше все същите съставки. Всеки път във все по-големи количества.
Малагеш си записва всичко.
— Да предполагам ли, че не знаете за какво могат да бъдат използвани?
Дребосъкът се почесва пресилено по темето.
— Хъм, някога може би знаех, но в момента не мога да се сетя…
Малагеш слага на масата още една банкнота от двайсет дрекела. Той я грабва.
— Ами причината да не продавам тези стоки е, че тяхното основно предназначение вече не съществува. Защото е било свързано с Божественото.
— Аха — мърмори Малагеш.
— Те са били много популярни реагенти за предизвикване на някои от по-обичайните чудеса, единствено с изключение на жабуняка — за него може да се каже, че е от по-висока класа. Всички купени от нея съставки бяха присъщи именно за Воортяштан. Розмаринът и боровите иглички — вечнозелени. Сушените червеи — възраждане. Прахът от гроб и стритите кости — безвъзвратност. Жабунякът — преобразяване. Разбирате ли, всички тези неща са свързани с прага, разделящ живота и смъртта.