Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
Прекосява коридора. Не потапя поглед в „Лилиите“. Би трябвало да поговори с полицията. Да, точно това трябва да направи…
Тя обаче се колебае. За какво? На кого да се довери?
Поглежда към увехналите цветя, които стърчат от японската ваза. Спомня си всяка подробност от посещението на инспектор Серенак, инквизиторския му поглед, начина, по който оценяваше всяка от картините, а също и как му прилоша в коридора пред „Лилиите“. Боже мой! Пак си задава въпроса: на кого да се довери?
Патрисиа сяда в хола и отново обмисля разговора, който току-що бе водила. Всъщност задава си един-единствен въпрос: дали е възможно да предотврати онова, което ще се случи? Може ли да обърне хода на събитията?
После Патрисиа отива в една стая. Там има само бюро с компютър. Компютърът е включен. На екрана върви поредица от слънчеви пейзажи от Живерни. Патрисиа бе започнала да се интересува от интернет едва преди няколко месеца. Никога не бе допускала, че може до такава степен да се пристрасти към екрана и клавиатурата на един компютър! Очевидно бе… любов от пръв поглед! От този момент прекарва часове наред пред компютъра. Благодарение на интернет преоткрива родното си село. Тя никога не е допускала, че само с едно кликване в мрежата излизат хиляди и хиляди снимки на Живерни, една от друга по-омайващи! Преди няколко месеца Патрисиа бе очарована от красотата на един сайт: „Новини от Живерни“. Оттогава не минава и седмица, без да се зарови в него, за да се наслади на невероятната поетичност на текстовете!
Не и днес! Днес Патрисиа търси нещо друго. Курсорът на мишката й се спира върху звездата, указваща любимите й адреси. Отваря менюто и се спира на сайта „Приятели от едно време“. Няколко минути по-късно кликва върху търсачката. Снимката, която търси, я очаква. Няма как да я пропусне. Защото това е единствената снимка в сайта отпреди войната. От учебната 1936-1937 година… След минута Патрисиа си задава въпроса какво ли мислят сърфиращите в интернет, когато попаднат случайно на тази снимка. Какво ли прави тук снимката на този праисторически клас? Та кой може да търси приятели, с които е бил в един клас преди цели седемдесет и пет години?!
Тя дълго разглежда послушните лица на учениците върху старата снимка. Боже, все още не може да повярва на онова, което й довери смахнатата старица! Нима е възможно? Да не би пък да го е измислила? Нима убиецът на Жером може да е онзи, който тя казва? Та той е последният човек, за когото би допуснала подобно нещо!
Цялото й тяло трепери само като гледа черно-белите лица. От очите й текат сълзи. След дълго колебание се изправя на крака.
Знае какво ще направи. Вече го е решила. Отново прекосява хола и несъзнателно премества с няколко сантиметра бронзовата статуетка на Ловуващата Диана върху бюфета от черешово дърво. В края на краищата какво рискува сега? Дърпа едно чекмедже и отваря стар черен бележник. Сяда отново в коженото кресло и набира номера от безжичния си телефон.
— Ало! Комисар Лорантен ли е? Тук е Патрисиа Морвал.
От другата страна на линията й отговаря дълго мълчание.
— Съпругата на Жером Морвал. Случаят Морвал, офталмологът, хирургът, който бе убит в Живерни. Разбирате ли какво говоря?
Този път й отговаря отегчен глас:
— Да… Разбирам, естествено. Може да съм пенсионер, но не страдам от Алцхаймер…
— Знам, знам и ви се обаждам точно по тази причина. Срещам често името ви в местните вестници. По ваш адрес валят похвали… Имам нужда от вас, господин комисар! За да… как да се изразя… да кажем, нещо като контраразследване или успоредно на официалното разследване…
Между двамата събеседници се настанява дълго мълчание.
Похвали…
От другата страна на линията комисар Лорантен неволно си спомня за най-значимите си разследвания. За годините, прекарани в Канада, и намесата му в аферата с Музея по изобразително изкуство в Монреал през септември 1972 година. Един от най-крупните обири на произведения на изкуството в историята. Откраднати бяха осемнадесет картини на Дьолакроа, Рубенс, Рембранд, Коро… А после дойде и завръщането му в управлението на Вернон през 1974 година и най-голямото му разследване единадесет години по-късно. Три години преди излизането му в пенсия — през 1985 година. Кражбата на картини на Моне от музея „Мармотан Моне“, сред които и прочутата „Импресия. Изгряващото слънце“36. Именно той — комисар Лорантен — бе причислен към Централното полицейско управление за борба с трафика на произведения от културното наследство и именно той бе открил картините през 1991 година в Порто Векио у един корсикански бандит, след като междувременно са пребивавали известно време у един японски якудза37 — Шуиники Фужикума… Афера с национални размери, с големи заглавия във вестниците по онова време… Сякаш бе минала цяла вечност оттогава…
36
Картината е нарисувана през 1872 г. — Бел.прев.
37
Якудза — член на японска престъпна организация. — Бел.прев.