Родени да убиват [bg]

У всеки от нас съществуват потайни, неведоми кътчета, тъмни кьошенца в човешката душа. Там се наслагва и таи обида и болка, гняв и отмъстителност, които излизат навън при нужда или без нужда. Някои от нас се обръщат към тях рядко или никога. И така би трябвало да бъде, защото посегнеш ли за помощ към тях, то ще ти струва скъпо и прескъпо… Всеки път губиш нещо от себе си, частица от всичко онова, което е добро и почтено и човешко у раба Божи. Опиташ ли веднъж, може да дойде и втори път и постоянно бъркаш все по-надолу и по-надолу в скритата чернилка. Странни твари се крият там, осветява ги злокобна светлинка отвътре; тя се захранва само от желанието да оцелееш и да убиваш. Голяма е опасността да прибегнеш до нейната помощ — ще се потопиш така надълбоко, че може би вече никога няма да намериш повърхността. Оставиш ли му се веднъж на този вътрешен мрак и край! — спасение няма, загубен си завинаги.

И ето ме мен сега — отново загледан в пистолета, усещащ неговата сила, безспорната му смъртоносност. Изведнъж се видях на ръба на онези дълбоки тъмни води, черна бездна, от която връщане няма, няма. Прижари ми на кожата, а нейде отдолу долетя ехото на ехиден смях: ела, ела, ти само ела… Хич не посмях да надникна надолу, най ме бе страх какво мога да видя отразено в онази черна и огледална повърхност.

Направих усилие да се откача от тези страшни усещания. Станах и превъртях касетката на телефонния секретар — да проверя има ли съобщения. Имаше — от Рейчъл: „Здравей!“

Незабавно набрах номера й, за късмет тя вдигна на втория сигнал.

— Хей, какво правиш? Знаеш ли — намерих билети за балета!

— Браво бе.

— Май не се радваш много, а?

— Виж, имах не особено сполучлив ден. Понаби ме един полицай, защото не проявих нужното уважение към ценностната му система, а после един друг заплаши да ми пукне черепа със стик номер девет.

— Ами да — ти обичайно си такъв светъл, приветлив човек, харизматичен — засмя се тя, но изведнъж стана сериозна: — Искаш ли да ми разкажеш по-подробно какво става при теб?

Разказах й някои неща — каквото знаех, какво подозирах, но не споменах за Марси Бекър, нито за Али Уин или за двамата полицаи. Не исках да говорим за такива неща по телефона. Пък и в къщата ми току-що бяха влизали непознати хора.

— И ще продължаваш ли да се занимаваш с тази работа?

Замълчах, какво да й отговоря? А на масата до мен смит и уесънът мътно блещеше на процеждащата се през прозореца лунна светлина.

— Мисля, че да — отвърнах кратко.

Рейчъл въздъхна, помълча и каза:

— Значи да върна билетите?

— Не, не, недей! — викнах внезапно, защото ужасно ми се прииска да съм заедно с нея. — Ще дойда, както се бяхме уговорили.

А и не бях говорил с Али Уин.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно, повече отвсякога — рекох твърдо.