Родени да убиват [bg]

— Хм, Мерсие женен ли беше по… — започнах, но не можах да довърша.

— По време на любовната връзка, искате да кажете? — довърши той вместо мен. — Не, не беше, запозна се със съпругата си няколко години по-късно. Ожениха се след още една година.

— Мислите ли, че тя знае за Грейс?

Пелтие въздъхна, замислен.

— Не зная със сигурност, но предполагам, че й е казал. Той си е такъв човек. По дяволите, та именно той дойде да ми признае за връзката, а не жена ми. Той страдаше, трябваше да се отърве от въпросното бреме. Имаше всичките недостатъци на човек със съвест, но не и нужната сила.

Това бе първият намек за натрупаната дълбоко в него горчивина.

— Искам да ви питам още нещо, г-н Пелтие. Защо Грейс избра именно Баптистите от Арустук за тема на научните си изследвания?

— Защото двама от тях са й роднини — незабавно отвърна старият и го каза така, сякаш бе нещо съвсем в реда на нещата, като че никога досега не се бе замислял за евентуалните импликации.

— Не споменахте този факт преди — рекох с упрек, но се опитах да звуча неутрално.

— Струваше ми се, че не е важен. Или пък съм сметнал, че ако ви кажа за него, ще трябва да ви разкрия и за връзката на Джак с… — гласът му заглъхна, той въздъхна и махна с ръка.

— Всъщност пак те — Баптистите от Арустук — ни свързаха — мен и Джак. По онова време не бяхме близки. Запознахме се на една лекция за историята на Ийгъл Лейк. Тя бе и единствената, на която сме ходили, и то повече от любопитство, отколкото от някакви си други интереси или загриженост. Имам братовчедка, която се казваше Елизабет Джесъп, Джак пък има втори братовчед на име Лайл Келог. Тези имена говорят ли ви нещо, г-н Паркър?

Замислих се за прочетеното във вестника предния ден и за снимката на семействата, заселили се на север — в Арустук.

— Елизабет Джесъп и Лайл Келог са членове на същата баптистка група.

— Точно така. И Грейс има роднинска връзка с тях чрез мен и Джак. Именно затова силно се интересуваше от изчезването им. Много съжалявам, г-н Паркър. Трябваше да бъда откровен с вас още от самото начало.

Изправих се, поставих ръка на слабото му рамо и леко го стиснах.

— Няма причина да се извинявате. Съжалявам, че трябваше да питам за всичките тези неща.

Отдръпнах ръката си и закрачих към вратата, но той ме хвана за ръкава и ме задържа.

— Значи мислите, че смъртта й е свързана с онези разкрити скелети на север? — попита той и ме изгледа с тъжните си очи.

Стана ми още по-мъчно за него. Свързваше ни странна съпричастност: и двамата бяхме прокълнати да надживеем дъщерите си.

— Не мога да твърдя такова нещо засега, г-н Пелтие.

— Но ще продължавате да търсите, нали? Да търсите истината, нали?

— Ще продължа — уверих го аз и си тръгнах, като го помолих да не ме изпраща, сам ще се оправя.

Излязох на улицата, а забързаното му дишане ме изпроводи. Преди да затворя вратата, се извърнах: седеше си все така, но главата му бе наведена, почти допряна до масата, по бузите му се стичаха сълзи — плачеше безмълвно, беззвучно.