Родени да убиват [bg]

— Някакви проблеми с пощаджиите ли имате? — попита той.

— А, не, ужасно много боклуци в пощата — рекох примирително.

Кимна, без да ме гледа, и побърза да се качи в камиона. Запали и отпраши по пътя.

В пакета имаше видеокасета. Прибрах се, включих видеото. Прозвуча лека музика и на екрана се появи надпис „Кръшем Продъкшънс представя…“, а малко по-късно самото заглавие — „Смъртта на буболечката“, и името на режисьора — Харви Рагъл. Друго нямаше. Следователите да си чукат главата за останалото.

Всъщност последва умопомрачително трийсетминутно зрелище: разсъблечени до различна степен жени на високи токове мачкат набор буболечки и други твари: като започнем с паяци, хлебарки, богомолки, дребни гризачи и прочие. В повечето случаи ми се стори, че насекомото е залепено или защипано с телбод за пода и вероятно затова продължително агонизира, преди да умре. Пренавих останалото, извадих касетата и сериозно се замислих дали да не я изгоря. Накрая реших да я върна на самия Артър Франклин — когато го видя; може би най-подходящо бе да му я напъхам в устата. Единственото, което за момента ме възпираше от по-активна реакция, бе защо, по дяволите, Ал Зи е намерил за нужно да насочи Франклин и клиента му към мен? Може би пък се съмнява, че съм го закъсал в сексуално отношение? Че половият ми живот куца?

Питах се кое къде е и защо, сетне взех та си сварих кафе и излязох на двора, където дядо преди много години бе направил маса върху дънера на отсечено дърво. Имах цял час време за убиване до срещата с Франклин. От опит знам, че допирът до масичката, където с дядо сме седели стотици пъти, има за мен успокоителен ефект. Помага да се разтоваря и да помисля — ако има за какво, разбира се. Кроткият ветрец развяваше страниците на двата вестника до мен: „Портланд Прес Хералд“ и „Ню Йорк таймс“.

Помня как дядо бе центрирал плота на масичката, как го бе нивелирал да е идеално успореден на земята. Тогава ръцете му още не трепереха: бе я издокарал, сетне лакирал и намазал със специално протекторно покритие. Лъщеше на слънцето, държеше на дъжд и на всякакъв вид ерозия. В по-късни години ръцете му не бяха вече така стабилни, а и паметта започна да му изневерява. Бе дошъл и по-тежък миг: една вечер го доведе един от заместник-шерифите, син на стар дядов колега и приятел. Добрият старец се бе заблудил: отишъл на гробището да сложи цвете на гроба на баба, така и не го намерил, на всичкото отгоре се и изгубил. Много мъчно ми стана тогава за него. И скоро след това наех една сестра да го гледа.