![Родени да убиват [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/2/0/rodeni-da-ubivat-bg-download.jpg)
Родени да убиват [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 954-733-190-6
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Родени да убиват [bg]». Краткое содержание книги:
„Сензация! Триумф! Името на Джон Конъли често ще се спряга през новото хилядолетие.“ Паблишърс Уикли
„Ханибал Лектър ли? Нашето момче би го сдъвкало на закуска.“ Айриш Таймс
Струваше ми се още, че Къртис Пелтие и Джак Мерсие са напълно прави да подлагат на съмнение официалната версия за смъртта на Грейс. Освен това всички, с които се бях срещал през последните два дни, ме бяха или лъгали, или спестявали част от фактите, които знаят — сигурен бях. Дошло бе време да взема някакви мерки в тази връзка, а имах и идея откъде да започна. Въпреки че бях изморен, пропуснах изхода за Скарбъро и подгоних колата по „Конгрес Стрийт“, сетне отбих по „Данфорт“ и ето ме пред дома на Пелтие.
Старият отвори вратата този път облечен в нощница и по чехли. От кухнята долиташе звукът на работещ телевизор. Значи не го бях събудил. Това бе добре.
— Открихте ли нещо? — попита с надежда той, сетне ме покани и затвори вратата.
— Не, но се надявам скоро да имам резултати.
Влязохме в кухнята. Седнах на същото място, а Пелтие отне звука на телевизора; показваха „Нощта на ловеца“ с Робърт Мичъм в ролята на злокобния психиран проповедник с татуировките по кокалчетата на ръцете.
— Г-н Пелтие — започнах направо, — защо навремето разтурихте бизнеса с Мерсие?
Не извърна поглед встрани, но пък затвори очи и остана така доста време. Изглеждаше уморен, когато ги отвори.
— Какво имате предвид? — попита тихо.
— Питам за причините — лични ли бяха или делови?
— Човек върши ли бизнес с приятел, то цялата работа е на лична основа — отвърна старият и този път извърна очи.
— Не ми отговорихте на въпроса.
Настъпи мъчителна тишина, чаках го да каже нещо, а в кухничката звучеше само забързаното му дишане. Погледнах към екрана: децата пътуваха по реката в малка лодка, а проповедникът вървеше след тях, но, разбира се, на брега.
— Вас приятел някога мамил ли ви е, г-н Паркър? — обади се накрая Пелтие.
Примигнах и ми стана неприятно.
— Веднъж или два пъти…
— Кажете ми точно — веднъж или два пъти?
— Два пъти.
— И какво стана с приятеля или приятелите?
— Първият почина.
— А вторият?
Чувах туптенето на собственото си сърце. Затрудни ме отговорът, но изплюх думите, които прозвучаха необичайно високо:
— Убих го.
— Значи или много голямо предателство е извършил спрямо вас, или съдите хората прекалено строго.
— По онова време не бях много на себе си.
— А сега?
— Сега дълбоко поемам дъх и броя до десет.
Усмихна се.
— Върши ли работа?
— Не съм много сигурен. Май не съм стигал чак до десет.
— Значи едва ли върши — отбеляза той и въздъхна.
— Вероятно сте прав. Не искате ли да ми разкажете какво точно се случи между вас и Джак Мерсие?
Поклати глава и пак въздъхна.
— Не, не ми се иска, но имам чувството, че си имате някаква собствена теза за случилото се.
Естествено, че си имах, но пък и нямах особено желание да я излагам. Както и той самият. Мислех, че би било непростимо невъзпитано дори да мисля по въпроса в присъствието на този мъж, който съвсем наскоро бе загубил единственото си дете.
— Личен проблем е било, нали? — попитах тихо.
— Извънредно личен — кимна той.
Наблюдавах го внимателно: очите, формата на лицето, косата, дори ушите и гърбавия нос. Грейс не бе наследила нищо от тези черти, ама нищо. И изведнъж разбрах: тя много повече приличаше на Джак Мерсие, удивително много общо имаха двамата. Всъщност бях го усетил може би още онзи ден в библиотеката на Мерсие — в снимките му на млади години, но тогава не бях направил нужните сравнения. Ами да — изражението на триумфиращия в спортната победа Джак. Да, вече виждах Грейс в Джак и Джак в Грейс. Но това все още не бе определен факт, а само наблюдение или хипотеза, донякъде интуитивни. А как да го изразя на глас и да обидя бедния старец? Но той бе човек интелигентен и просто усети какво си мисля, още повече, че онова, което каза, изцяло отговаряше на въпроса ми.