Папагалът на Флобер [bg]

Миналото е далечен, чезнещ бряг и всички ние сме в една и съща лодка. Около кърмата са прикрепени телескопи и всеки от тях хваща брега на фокус от различно разстояние. Ако спрем, ще трябва да се скупчим пред един телескоп и ще ни се струва, че само той разкрива цялата неизменна истина. Но това е илюзия; потеглим ли отново, пак започваме да сновем по палубата — щом забележим, че някой телескоп размазва очертанията, втурваме се към друг; и когато мъглявината напълно изчезне, решаваме, че този ясен образ е чисто наша заслуга.

Морето май е по-спокойно от онзи ден, а? Държим курс на север, към светлината, която е виждал Буден. Как ли изглежда това плаване на ония, които не са англичани и сега се приближават към Страната на неловките ситуации, чая и бекона? Разправят ли си духовити анекдоти за мъглата и овесената каша? На Флобер например Лондон му се е сторил ужасяващ. Нездравословен град, заявява той, никъде няма телешко варено. От друга страна, Великобритания била родината на Шекспир, ясната мисъл и политическата свобода, земята, която приютила Волтер, а по-късно щяла да стане убежище на Зола.

А каква е тя сега? Първият бордей на Европа, както я нарече неотдавна един наш поет. Може би повече й приляга „първият хипермаркет на Европа“? Волтер е възхвалявал отношението ни към търговията и липсата на снобизъм, която е позволила ако не на първородния, то поне на следващите синове на аристократите да станат търговци. Сега от Холандия и Белгия, от Германия и Франция пристигат екскурзианти еднодневки, зарадвани от падането на лирата, и нахълтват в „Маркс & Спенсър“. Според Волтер величието на нашата нация се градяло върху търговията; сега тя единствена ни спасява от банкрут.

Когато слизам от ферибота, все ми се ще да мина по червения коридор на митницата, където багажът се декларира. Никога не внасям повече от позволеното количество безмитни стоки; не съм внасял разсад, кучета и лекарства, нито сурово месо или оръжие; и въпреки това винаги изпитвам желание да отместя пречката на бариерата и да се отправя по червения коридор. Върви ли да се връщаш от континента и да няма какво да покажеш на митничарите — нима това не е поражение? Бихте ли прочели тази декларация, сър? Да. Разбрахте ли я? Да. Ще декларирате ли нещо? Да. Всъщност нищо тежко. Един лек френски грип, една опасна привързаност към Флобер, детинско въодушевление от френските пътни знаци и радост от светлината, която струи от север. Плаща ли се мито за някое от тия неща? Би трябвало да се плаща. О, да, и това сирене. „Брия Саварен“. И човекът зад мен носи от него. Предупредих го, че сиренето задължително се декларира. Усмихнете се де!

Дано не ме помислите за особняк. Ако ви дразня с нещо, то е може би защото се смущавам. Казах ви, че не обичам да ме зяпат. Истината е, че се опитвам да ви улесня. Колко му е да бъдеш загадъчен — яснотата е тази, която се постига най-трудно. Да не напишеш мелодия е по-лесно, отколкото да напишеш. Да не римуваш стиховете е по-лесно, отколкото да ги римуваш. Не искам да кажа, че изкуството трябва да е просто и ясно като упътване върху пликче със семена; имам предвид, че изпитваме повече доверие към мистификатора, ако знаем, че нарочно отбягва яснотата. Доверяваме се изцяло на Пикасо, защото е можел да рисува и като Енгр.