Папагалът на Флобер [bg]

Преподобният Джордж М. Мъсгрейв се отплесва в подробности, но поне е наблюдателен. Малко прекалява с помпозния стил (Чувствам се задължен да произнеса най-хвалебствени слова за литературната репутация на Руан“), но поради взирането си в детайлите е ценен източник на сведения. Отбелязва колко много обичат французите да ядат праз и как се ужасяват от дъжда. Отрупвал е с въпроси всеки срещнат: един руански търговец го смайва с това, че не е чувал за сос от кълцан джоджен с оцет; някакъв свещеник от Еврьо го осведомява, че мъжете във Франция четат много, докато жените почти никак. (Да не говорим за Ема Бовари!) В годината след смъртта на бащата и сестрата на Гюстав, когато посетил Руан, Мъсгрейв отишъл на гробището и по този повод изразява своето одобрение относно новаторската политика, допускаща закупуването на семейни парцели за вечно ползване. Описал е също и фабрика за преработка на тор, прочутия гоблен в Байо и лудницата в Каен, където през 1840 г. починал Бръмъл Контето33. (Луд ли е бил Бръмъл? Хората от персонала добре си го спомняли: un bon enfant, произнесли се за него те; пиел само ечемичена отвара, примесена с малко вино.)

Мъсгрейв е попаднал и на панаира в Гибре, където сред причудливите зрелища бил и най-дебелият човек във Франция, Жувен Сладура, роден в Ербле през 1840 г. По онова време Сладура бил четиринайсетгодишен. За вход се плащало едно су. Колко ли е бил дебел дебеланкото? Уви, нашият странстващ художник не е влязъл в шатрата, за да нарисува това чудо на природата; изчакал обаче някакъв френски кавалерист, който си платил едното су, пуснали го вътре, но на излизане „бълвал цветисти нормандски ругатни“. Мъсгрейв не се осмелил да го попита какво е видял, ала останал с впечатлението, че Сладура не ще да е бил толкова напомпан, та да задоволи очакванията на посетителите.

В Каен Мъсгрейв наблюдавал регатата, заради която на пристанището се били струпали седем хиляди зрители. Повечето били мъже — селяни, облекли празнични сини ризи. Наоколо сякаш всичко било синьо — светло, но искрящо синьо. Това бил особен чист тон; Мъсгрейв го бил виждал само веднъж по-рано в специалното отделение на Банк ъф Ингланд, където унищожавали излезли от обращение банкноти. По онова време хартията за банкноти се оцветявала с разтвор от кобалт, силекс, сол и погаш: ако запалиш една пачка, пепелта се обагря в необикновения нюанс, който Мъсгрейв видял на пристанището в Каен. Цветът на Франция.

Докато пътешествал, навсякъде съзирал този цвят и по-ярките му оттенъци. Ризите и панталоните на мъжете били сини, три четвърти от женските рокли също; такива били и каруците, крайпътните табели с наименованията на селата, дръжките на земеделските сечива, ръчните колички, бъчвите под капчуците. В много градчета къщите синеели в лазурни багри както отвън, тъй и отвътре. Мъсгрейв не се въздържал и споделил пред един французин: „Във вашата страна има повече синьо, отколкото във всеки друг край на света, който познавам.“