![Колимски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/8/8/kolimski-razkazi-bg-download.jpg)
Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Сельодката е изядена, изяден е и хлябът, чаят е изпит. Става ти отведнъж горещо и никъде не ти се върви, иска ти се да легнеш, но вече трябва да се обличаш — да се намъкнеш в парцаливата ватенка, която ти е служела за одеяло, да вържеш с връвчици подметките на плъстените си ботуши, ботушите, които са ти били вместо възглавницата, и трябва да бързаш, понеже двете крила на вратата отново са широко отворени и отвъд и ограденото с бодлива тел малко дворче стои конвоят с кучетата…
Ние сме в карантинната, в тифозната карантинна барака, ала не ни позволяват да безделничим. „Подкарват“ ни на работа — не по списъци, а просто на портала отброяват по пет човека. Има един доста сигурен начин всеки ден да попадаш на сравнително изгодна работа. Иска се само търпение и упорство. Изгодна работа винаги е онази, за която заделят малко хора — двама, трима, четирима. Работата, за която взимат двадесет, тридесет, сто души, е тежка, обикновено изкопчийска. И макар никога да не съобщаваха предварително къде ще се работи — арестантът научава, когато вече е на път, — в тази страшна лотария късмет имаха търпеливите. Трябва да се свиваш отзад, в чуждите редици, да се отдръпваш настрани и да се втурваш напред, когато строяват някоя малка група. А за големите отреди най-изгодното е да прехвърлят зеленчуци в складовете, да работят в хлебозавода — с една дума, там, където работата е свързана с храна — бъдеща или настояща, — където винаги има остатъци, парчета, огризки от нещо, което може да се яде.
Строиха ни и ни поведоха по калния априлски път. Ботушите на конвоя бодро шляпаха из локвите. Беше ни забранено да разваляме строя в чертите на града и никой не заобикаляше гьоловете. Краката ни се мокреха, но не обръщахме внимание — не се страхувахме, че ще настинем. Бяхме настивали вече хиляди пъти, при това дори най-страшното, което можеше да ни се случи — белодробно възпаление, — би ни отвело в така желаната болница. По редиците откъслечно шепнеха: „В хлебозавода, чувате ли, в хлебозавода“ — има хора, които винаги всичко знаят и отгатват. Има и такива, които във всяко нещо искат да виждат промяна към по-добро и техният сангвиничен темперамент дори в най-тежки положения винаги намира някаква формула за съгласие в живота. За други, напротив, нещата отиват към по-лошо и те възприемат всяко подобрение с недоверие, като някакво недоглеждане на съдбата. Тази разлика в съжденията малко зависи от личния опит, тя като че ли е заложена още през детските години — за цял живот…
Най-смелите ни надежди се сбъднаха — стояхме пред портала на хлебозавода. Двадесет души, прибрали ръце в ръкавите си, тъпчеха на едно място, подложили гърбовете си на пронизващия вятър. Малко по-настрана конвоят палеше цигари. От малката врата на портала излезе гологлав човек със синя престилка. Той поприказва нещо с конвоя и се приближи до нас. Бавно ни обходи с поглед. Колима прави всеки човек психолог, а той за миг трябваше да съобрази много неща. От двадесетимата дрипльовци искаше да избере двама, които да работят в хлебозавода, в „цеховете“. Тези хора трябваше да са по-силни, за да могат да мъкнат носилките с натрошените тухли, останали след наново иззиданите пещи. Да не бъдат крадци, „апаши“, понеже тогава денят щеше да отиде за разни срещи, предаване на бележки, а не за работа. Трябваше още да не са стигнали до ръба, след което всеки може да стане крадец от глад, понеже в цеховете никой нямаше да седне да ги пази. Трябваше да не са „склонни към бягство“. Трябваше…
И всичко това трябваше да го прочете по лицата на арестантите за миг, веднага да избере хора, да реши.
— Излез — рече ми човекът без шапката. — И ти — подвикна на моя всезнаещ луничав съсед. — Ще взема тези — каза на конвоя.
— Хубаво — обади се онзи равнодушно.
Изпратиха ни със завистливи погледи.
При хората петте чувства никога не действат едновременно с пълна сила. Аз не чувам радиото, когато чета внимателно. Редовете започват да скачат пред погледа ми, щом се заслушам в предаването, макар автоматизмът на четене да се запазва — движа очи по редовете, но изведнъж разбирам, че не запомням нищо от току-що прочетеното. Същото става, когато насред четенето се замислиш за нещо друго — тук вече действат някакви вътрешни превключватели. Народната поговорка „Когато ям, съм глух и ням“ се знае от всички. Може да се добави „и сляп“, понеже функцията на зрението при такова ядене с апетит се съсредоточава в помощ на вкусовото възприятие. Когато напипвам нещо с ръка дълбоко в шкафа и възприятието ми се локализира на върха на пръстите, аз нищо не виждам и не чувам — всичко е изместено от повишеното осезателно усещане.