Време на промени [A Time of Changes - bg]

Така намерих своето място в Манеран. Навлизах в тайните на Съдийството, усъвършенствах своя нюх към търговски операции и служих вярно на Върховния съдия. Движех се сред принцове и съдии, сред хора притежаващи огромни богатства. Купих си една малка, но елегантна къща недалеч от имението на Сегворд и не след дълго наех строители, за да направят известни разширения. Редовно присъствах на всички религиозни церемонии в Каменната черква и посещавах изповедника Джид. Приеха ме в един атлетически клуб и от време на време демонстрирах уменията си с пернатото копие на Манеранския стадион. А когато на следващата пролет след сватбата двамата с жена ми посетихме Сала, Стирон ме посрещна така, сякаш бях самият Манерански септарх, превеждайки ме начело на тържествена процесия през целия град. Не промълви нито дума за бягството ми от Сала, беше изключително любезен и мил, макар зад това държание да се долавяше известна отчужденост и хладина. Нарекох на негово име моя първи син, който се роди идната есен.

Последваха още двама сина — Ноим и Кинал, а дъщерите си нарекох Халум и Лоймел. Момчетата имаха силни и стройни тела, а момичетата отрано обещаваха да са красиви като техните по-големи съименички. Харесваше ми да съм глава на семейство. Жадувах за онова време, когато ще мога да поведа синовете си на лов в Изгорените низини, или на стрелба по зайци край река Йън, а междувременно се отправях на лов без тях и стените на дома ми бяха украсени със страшните рога на убитите от мен птицерози.

Лоймел, както вече казах, ставаше все по-чужда за мен. Естествено, не можеш да очакваш, че ще опознаеш душата на своята жена така отблизо, както познаваш своята вречена сестра, но въпреки строгите традиции, напълно естествено е между хора, живеещи заедно да се създаде известна близост. Но що се отнася до Лоймел, единственото, в което успях да проникна бе нейното тяло. Топлината и прямотата, с която ме бе посрещнала при запознанството се стопи бързо и тя се превърна в хладна и непроницаема съпруга, каквито казват били глинските жени. Веднъж, в разгара на любовната схватка си позволих да употребя думата „аз“, както правех с курвите в лагера, тя ме зашлеви и изви тялото си, за да ме отхвърли от себе си. Пропастта между нас растеше с дни. Тя имаше своя живот, аз моя, след известно време вече дори не правехме опити да пресечем разделящото ни пространство. Лоймел прекарваше времето си в музика, къпане, изтягане на слънце и молитви, докато аз се занимавах с лов, игри, обучавах момчетата или си вършех работата. Тя имаше любовници, аз също. Бракът ни бе като замръзнал от векове ледник. Дори не се карахме.