Игра на тронове [A Game of Thrones - bg]

— Да?

— Трябваше да си ти — каза тя.

После отново се обърна към Бран, заплака и цялото й тяло се разтърси от хлиповете. Джон никога досега не я беше виждал да плаче.

Пътят до двора бе дълъг.

Отвън цареше шум и суматоха. Товареха се фургони, подвикваха мъже, оседлаваха конете и ги изкарваха от конюшните. Сипеше се лек сняг и всичко вреше и кипеше от нетърпение час по-скоро да тръгнат.

Роб беше в центъра на цялата тази глъч и ревеше команди заедно с всички други. През последните няколко седмици като че ли бе възмъжал, сякаш нещастието с Бран и покрусата на майка му го бяха направили по-силен. Сив вятър стоеше в краката му.

— Чичо Бенджен те търси — подвикна той на Джон. — Искаше да тръгнете още преди час.

— Зная — отвърна Джон. — Ей сега. — Огледа цялата тази врява и глъч. — Сбогуването се оказа по-трудно, отколкото си мислех.

— За мен също — кимна Роб. По косата му имаше сняг, който се топеше. — Видя ли го?

Джон кимна. Гласът му бе заседнал в гърлото.

— Няма да умре — каза Роб. — Знам го.

— Вас Старките трудно ви убиват — съгласи се Джон. В гласа му имаше умора. Посещението беше изцедило силите му.

Роб забеляза, че нещо не е наред.

— Майка ми…

— Беше… много мила — каза му Джон.

Роб се успокои и се усмихна.

— Хубаво. Е, когато те видя следващия път, целият ще си в черно.

Джон се насили да му отвърне с усмивка.

— Любимият ми цвят. Колко ли трябва да чакам според теб?

— Скоро ще стане — увери го Роб и го прегърна. — Сбогом, Сняг.

— И на теб, Старк. Грижи се за Бран.

— Обещавам. — Двамата се пуснаха с нежелание. — Чичо Бенджен поръча, ако те видя, да те пратя при конюшните — каза накрая Роб.

— Имам да си взема още едно сбогом.

— В такъв случай не съм те виждал — отвърна Роб.

Джон го остави сред снега, обкръжен от фургони, вълци и коне. До оръжейната не беше далече. Взе си вързопа и пое през покрития мост към Цитаделата.

Аря си беше в стаята. Пълнеше с багаж лъскава ракла, по-голяма от самата нея. Нимерия й помагаше. Аря трябваше само да посочи и вълчето прекосяваше стаята, захапваше поредния вързоп коприна и го донасяше. Но щом подуши Дух, клекна и заскимтя.

Аря се обърна, видя Джон, скочи радостно и го прегърна с тъничките си ръце през врата.

— Боях се, че си заминал — промълви задъхано момичето. — Не искаха да ме пуснат навън да се сбогувам.

— Какво си направила пак? — попита я Джон.

Аря го пусна и се нацупи.

— Нищо. Само си опаковах нещата. — Посочи грамадния сандък, пълен едва до третината, и всичките останали дрехи, пръснати из цялата стая. — Септа Мордейн дойде и каза, че трябвало да започна всичко отначало. Нещата ми не били сгънати правилно, така разправя. Една истинска дама на юг не си хвърляла дрехите в пътната ракла като парцали.

— Ти така ли направи, сестричке?

— Какво толкова, те бездруго щяха да се омачкат. Кой го интересува как са сгънати?

— Септа Мордейн — каза й Джон. — И едва ли ще одобри, ако види, че Нимерия ти помага. — Вълчицата го изгледа мълчаливо с тъмнозлатистите си очи. — Но толкова по-добре. Донесох ти нещо, което трябва да е добре опаковано.