Любов по неволя
- Автор: Кренц Джейн Энн
- Серия: lavinia lake/tobias march #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по неволя». Краткое содержание книги:
Но Лавиния се заблуждава за намеренията на този тайнствен мъж — той се страхува не за нейния живот, а за нейното сърце…
— Трябва да кажа, че в сравнение с онова, което видяхме досега, изложените тук неща са доста по-мелодраматични.
Забеляза, че бе изрекла тези думи шепнешком, макар да не знаеше защо. Двамата с Тобиас бяха единствените посетители в музея. Ала нещо в мрака и жестоките сцени я тревожеше.
— Хугет очевидно има предпочитание към театралността — отбеляза Тобиас. Прекоси тъмния коридор и спря пред следващата осветена сцена, която показваше дуел. — И към кръвта.
— След като заговорихме за мистър Хугет, ще си позволя да отбележа, че се забави доста. Какво ще кажете? Продавачът на билети отиде да го повика от кабинета му поне преди четвърт час.
— Да му дадем още няколко минути. — Тобиас продължи да разглежда изложените сцени.
Като установи, че се е отдалечил доста от нея, Лавиния забърза подире му. Хвърли бегъл поглед към осъдения убиец под бесилката, зави зад ъгъла и едва не се сблъска със спрелия Тобиас. Той стоеше пред сцена на смърт, която очевидно бе приковала вниманието му. Тя показваше мъж, паднал в кресло до маса за игра на карти. Главата висеше на гърдите по начин, който не само представляваше плашещо точна имитация на смъртта, но и успешно прикриваше липсата на сръчност в моделирането на лицето. Едната ръка на статуята беше протегната встрани, фигурата на убиеца стоеше в края на сцената, восъчната ръка стискаше пистолет. По килима бяха разпръснати карти за игра.
Лавиния прочете ръчно изписаната табелка: Нощ в игралния салон.
— Нещо ми казва, че тук няма да научим повече, отколкото в първите два музея — пошепна тя.
— Готов съм да се съглася с вас. — Тобиас огледа внимателно лицето на убиеца и леко поклати глава. — Мисис Воун беше напълно права, като ни каза, че повечето галерии за восъчни фигури задоволяват примитивния обществен интерес и гъделичкат нервите, вместо да удовлетворяват потребностите от добро изкуство.
Лавиния беше отвратена от ужасяващите сцени, които ги заобикаляха. Крадци на трупове, убийци, умиращи проститутки и насилници в действие изпълваха голямото помещение. Качеството на фигурите не е особено високо, каза си тя, но собственикът е съумял да създаде атмосфера на страх и ужас. Не искаше да го признае пред Тобиас, но залата я плашеше.
— Боя се, че си губим времето — повтори натъртено тя.
— Без съмнение. — Тобиас спря пред сцена, в която мъж душеше жена с шал. — Но след като сме тук и това е последният музей в списъка ни, по-добре да поговорим с Хугет, преди да си отидем.
— Защо да го чакаме? — Лавиния вървеше след него и кривеше лице при вида на жестоките сцени. Табелката под последната гласеше „Наследство“. — Наистина смятам, че трябва да си вървим, Тобиас. Веднага.
Той я погледна изненадано и тя осъзна, че за първи път се бе обърнала към него с малкото му име. Лицето й пламна и изпита благодарност за слабата светлина в музея.
Не мога да се държа така, сякаш не сме си разменили интимности, разсъждаваше Лавиния. Освен това сме партньори. Отново си припомни вчерашната целувка в кабинета и, макар че упорито се опитваше да не мисли за страстната сцена.
— Какво ви става, по дяволите? — Тобиас я гледаше развеселено. — Не мога да повярвам, че восъчните фигури ви изнервят и плашат. Никога не бих помислил, че сте човек, който попада в плен на тъмни представи, щом влезе в музей с такива сцени.
Гневът й вдъхна сила.
— Нервите ми са в отлично състояние, благодаря — отсече тя. — Със сигурност не съм човек, който се влияе от подобни груби изложбени експонати.
— Разбира се, че не сте.
— Работата е там, че не виждам причина да стоя тук и да чакам нахалния собственик, който очевидно няма желание да поговори с двама души, честно и почтено платили билетите си, за да видят ужасяващите му атракции.
В края на коридора се виждаше тясна извита стълбичка към втория етаж.
— Питам се какво излага там мистър Хугет.
Тих шум в мрака зад нея я застави да спре на място. Мъжки глас изсъска сърдито:
— Изложбата горе е само за джентълмени.
Лавиния се обърна рязко и огледа полутъмното помещение.
В слабата, трепкаща светлина, осветяваща сцената на убийство наблизо, се различаваха очертанията на едър мъж, мършав като скелет. Кожата на лицето му бе силно опъната над костите. Очите бяха дълбоко хлътнали. И най-лекият полъх на топлина, осветявал ги някога, бе заличен много отдавна.