Заслушани в молитвата на вселената
- Автор: Морган Марло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илинда Маркова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заслушани в молитвата на вселената». Краткое содержание книги:
Силните очи на ловците оглеждаха животните. По-късно ми казаха, че телепатично са се съгласили помежду си за по-възрастната женска, тъй като използват начините, по които тяхното братско куче, дингото, получава сигнали от най-немощното животно. Сякаш то самото зове ловците с желание да бъде почетено през този ден като предназначение на своето съществуване и да остави силните да продължат по своя път през живота. Без думи и каквито и да било жестове, при пълно координиране във времето стана изненадващото нападение. Безгрешно попадение на копие в главата и друго в гърдите доведе до мигновена смърт. Трите останали камили се отдалечиха в галоп, шумът от копитата им се стопяваше в далечината.
Ние приготвихме дълбока яма, като покрихме дъното и стените с пластове суха трева. Родственикът на Големите Животни с нож в ръка разпори корема на камилата, все едно отваряше цип. Оттам се отдели джоб от топъл въздух и с него долетя силната гореща миризма на кръв. Органите бяха извадени един по един, като сърцето и черният дроб бяха отделени настрана. Те бяха ценени изключително много от племето заради свойствата на сила и издръжливост, които съдържаха. Като учен, можех да забележа огромния източник на желязо в тях, прибавен към един начин на хранене, който се отличаваше с непостоянство и непредвидимост на храните. Кръвта беше изцедена в специален съд, който младата помощничка на Лечителката закрепи около врата си. Копитата също бяха отделени и ми беше казано, че са много полезни и имат най-различни предназначения. И през ум не ми минаваше какви можеха да бъдат те.
— Мутанте, тази камила достигна своята възраст само заради тебе — извика един от колачите и вдигна нагоре огромния мех на животното.
Моята зависимост от водата беше добре известна и те продължаваха да търсят подходящ пикочен мехур, за да го превърнат в съд, който да нося. До този момент не бяха попадали на нещо, което ставаше за целта.
Тази земя очевидно беше любимо пасище за животните, което личеше от купищата изпражнения. По ирония на съдбата вече ценях това, което само допреди месеци за мен беше толкова отблъскващо, че дори не бих го обсъждала. Сега обаче аз се наведох и взех едно изпражнение, благодарна на това чудесно гориво.
Нашият весел ден завърши с още смях и шеги, когато те заобсъждаха дали трябва да нося камилския мех, прикрепен към кръста, около врата или на гърба. На следния ден вървяхме, като няколко души от нас държаха камилската кожа опъната над главите си. Така тя хвърляше сянка, но същевременно се и сушеше и консервираше безболезнено, докато ние пътешествахме. Те бяха одрали от кожата и най-малките остатъци от месо и я мажеха с танин, събиран от корите на дърветата. Самото месо беше за повече от едно ядене, така че останалото бе нарязано на ленти: избираха се онези части, които не бяха се изпекли добре в ямата. После се окачиха на тризъби колове.
И ето че някои от нас напредваха през пустинята, като развяваха тези знамена — камилското месо плющеше на вятъра, изсъхваше и се консервираше по естествен път.
Наистина странен парад!
МРАВКИ, ПОКРИТИ С НЕШОКОЛАД
Слънцето напичаше така силно, че не можех да си държа очите докрай отворени. Потта, която извираше от всяка пора на тялото ми, потичаше под формата на миниреки по улеите около гърдите ми и достигаше бедрата ми, които се търкаха едно в друго при всяка крачка. Дори горните части на стъпалата ми се потяха. Никога не ми се беше случвало преди и за мен това беше знак, че сме изгубили комфорта на сто и десетте градуса по Фаренхайт и сега се пържехме на непоносими температури. Отдолу ходилата ми също добиваха странна форма. Мазолите се простираха от пръстите до петите и по ширина, но тези вкоравени мазоли под себе си таяха повърхност на мехурчета, така че усещах стъпалата си напълно безжизнени.
Докато пристъпвахме, една от жените изчезна в пустинята за няколко минути и се появи отново, като носеше огромно светлозелено листо. Беше широко стъпка и половина. Не виждах каквото и да било растение наоколо, откъдето би могло да произхожда това листо. А то беше свежо и сочно. Всичко, което ни заобикаляше, беше кафяво, изсъхнало и чупливо. Никой не я запита откъде го е намерила. Нейното име беше Носителка на Щастие, талантът й се състоеше в това да ръководи игри. През вечерта тя щеше да се грижи за отмората ни и съобщи, че ще играем играта на сътворяване.
Попаднахме на мравуняк, пълен с големи обитатели, които достигаха дължина един инч и имаха странни разширения по средата.
— Ще ти хареса вкусът им — ми каза някой.
Тези същества трябваше да бъдат почетени като наш обяд. Те представляват разновидност на медните мравки и в разширените си стомахчета задържаха сладко вещество, чийто вкус наистина напомняше мед. Обаче не ставаха никога толкова големи и сладки на опитване като онези, които обитават земи, близо до обилна растителност. Нито пък медът им е гъста и кремообразна светложълта течност. Сякаш са извличали своето вещество от безцветната жега и вятъра на Пустошта. Тези мравки като че ли най-много се приближаваха до захарна пръчка в представите на хората от племето, които поставяха ръцете си на земята и оставяха мравките да ги полазят, а след това пъхаха ръцете си в устата. Когато ги изваждаха, мравките вече ги нямаше — бяха погълнати. По изрази на лицата трябваше да предположа, че вкусът им е отличен. Подозирах, че рано или късно ще се оформи мнение, че и на мен ми е време да опитам, така че реших да се осмеля. Аз си взех само една и я мляснах. Номерът беше да схрускаш животинчето в устата и да се насладиш на меда, а не да го погълнеш цяло. Изобщо не се справих с всичките тия крачета, които пърхаха около езика ми, докато мравката шаваше по венците ми. Изплюх я. По-късно, когато накладохме огън, те увиха мравки в голямо листо, заровиха го между въглените и когато се опекоха, аз облизах повърхността на тази импровизирана тавичка сякаш облизвах опаковката на разтопено парче „Марс“. За някой, който не е опитвал мед от портокалови цветчета, това сигурно си е цяло угощение. Въпреки всичко не бих се обзаложила, че щеше да се продава като топъл хляб из градовете!