Заслушани в молитвата на вселената
- Автор: Морган Марло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илинда Маркова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заслушани в молитвата на вселената». Краткое содержание книги:
И на следващия ден вървяхме под мое предводителство. И отново жегата беше непоносима. Гърлото ми бе станало непроходимо, вече ми бе невъзможно и да преглъщам. Езикът ми бе толкова пресъхнал, че се бе втвърдил и подул, надминавайки едва ли не няколко пъти нормалната си големина — усещах го като сух сюнгер между зъбите си. Дишането ми се струваше изключително трудна работа. Докато се напъвах да препратя горещия въздух надолу към гърдите си, аз започнах да проумявам защо тези хора описваха като благодат факта, че притежават форма на носа, подобна на тази на мечето коала. Техните широки носове с големи отвори на ноздрите бяха много по-подходящи, когато ставаше въпрос за високи температури на въздуха, отколкото моят европейски нос, чието единствено сравнение можеше да се отнесе към носа на кучешката порода мопс.
Голият хоризонт ставаше все по-враждебен и не проявяваше никаква човещина, сякаш не искаше да има нищо общо с хората. Земята беше спечелила всички битки срещу прогреса и сега показваше, че смята живота за извънземно. Нямаше никакви пътища, нито над главите ни прелитаха самолети, дори не се забелязваха следи на каквото и да е живо същество.
Знаех, че ако племето не ми помогне в най-скоро време, всички със сигурност щяхме да загинем. Крачката ни ставаше бавна и ни струваше безкрайно усилие. В далечината можехме да съзрем тъмен дъждоносен облак. Той сякаш ни измъчваше, като оставаше винаги точно на такова разстояние пред нас, че да не можем да го достигнем и при бърз ход, за да получим изобилния дар, който той съхраняваше. Не ни се удаваше дори да се приближим до него достатъчно, така че да попаднем под благотворната му сянка. Оставаше ни само да го съзерцаваме в далечината със съзнанието, че тази животворна вода препускаше пред нас подобно на каручка, която се клатушка пред магарето.
В един момент аз изкрещях. Вероятно, за да докажа на себе си, че съм в състояние поне това да направя, а може би и от отчаяние. Но това беше дупка в морето. Светът погълна вика ми с настървението на изгладняло чудовище.
Пред очите ми започнаха да се мержелеят миражи с езера и прохладни води, но когато пристигах на мястото, намирах само пясък.
И вторият ден отмина без храна, вода и помощ. Тази нощ бях твърде изтощена, разсипана и обезкуражена, за да положа дори кожата за възглаве. Мисля, че вместо да заспя, просто припаднах.
На третата сутрин аз обиколих всеки от групата и на колене молех с толкова висок глас, колкото умиращото ми тяло можеше да си позволи:
— Моля, помогнете ми. Моля ви, спасете ни.
Беше цял подвиг да изговарям думите, защото се бях събудила със залепнал за небцето език.
Те ме изслушваха и се вглеждаха в мен, но само стояха като дървета и се усмихваха. Имах впечатлението, че размишляват и сякаш искаха да ми кажат:
— И ние сме гладни и жадни, но това си е твое натрупване на опит, така че ние изцяло те подкрепяме в това, което трябва да научиш.
Никой не ми предложи помощта си.
Ние вървяхме и вървяхме. Въздухът беше застинал, а светът безкрайно негостоприемен. Сякаш ме възприемаше като навлек, на когото трябва да се окаже съпротива. Отникъде нито помощ, нито измъкване. Тялото ми, безчувствено от жегата, отказваше да реагира. Умирах. Това бяха признаци на фатално обезводняване. Та значи това беше. Умирах.
Мислите ми скачаха от едно на друго. Спомних си младостта. Тате се трепеше цял живот за железницата Санта Фе. Той беше толкова красив. Нямаше случай, откакто се помня, да не беше винаги подръка, за да ми даде обич, подкрепа и насърчение. Мама за нас винаги си беше у дома.
Сетих се как хранеше скитници, които по неведом път от всички къщи в града налучкваха безпогрешно нашата, където никога не им се отказваше храна. Сестра ми беше отличничка в училище и толкова хубава и популярна, че можех с часове да стоя и да я зяпам как е кипри за среща. В главата ми се появи картина, на която малкият ми брат гушкаше домашното куче и се оплакваше от момичетата в училище, които искали да го държат за ръката. Като деца тримата бяхме много добри приятели. Бяхме готови да се защитаваме един друг независимо на какви пачи яйца се бяхме насадили. Но през годините започнахме да се отдалечаваме. Сега например знаех, че те дори няма да усетят моето отчаяние. Бях чела, че когато умираш, животът ти минава като на лента пред очите ти. Е, в случая моят живот не вървеше точно като на видео, но се вкопчвах в най-странни спомени. Можех да се видя как стоя в кухнята и докато суша чиниите, уча правописа на някои думи. Най-трудната, с която трябваше да се боричкам, беше „обраствам“. Следваше влюбването ми в един моряк, църковната ни сватба, чудото на раждането, първото ми бебе — момче, и второто — дъщеря ми, която се появи на бял свят вкъщи. Припомних си всичко, което бях работила — преподаването в училище, научните степени, образователните програми, а ето сега докъде я бях докарала — умирах сред австралийската пустиня. За какво ставаше въпрос? Бях ли си изпълнила предназначението в живота?