Оръжията на Авалон [bg]

— Не знам — отговорих й аз. — Едва ли щях да ти говоря всичко това, ако имах някакви лоши намерения, нали?

— Да… предполагам.

— Смятам да ти кажа нещо, което Бенедикт е трябвало да те научи много отдавна. Никога не вярвай на роднина. Това е много по-лошо, отколкото да се довериш на непознат. При непознатия има вероятност да не ти се случи нищо лошо.

— Наистина ли го мислиш?

— Да.

— Като включваш и себе си?

Усмихнах се.

— Разбира се, че това не се отнася за мен. Аз съм самата честност, доброта, милосърдие и благородство. Вярвай ми във всичко.

— Добре — кимна тя и аз се разсмях. — Ще ти вярвам — настоя Дара. — Ти няма да ни причиниш зло. Знам това.

— Разкажи ми за Жерар и Джулиан — помолих, като се чувствах неловко, както винаги, при такава проява на спонтанна вяра. — Какъв беше поводът за тяхното посещение?

Дара помълча малко, все още изучавайки ме, после заяви:

— Аз вече ти казах доста неща, нали? Прав си. Човек трябва да бъде по-предпазлив. Смятам, че е твой ред да говориш.

— Добре. Започваш да се учиш как трябва да се отнасяш с нас. Какво искаш да знаеш?

— Къде, всъщност, се намира селото? И Амбър. Те по нещо си приличат, нали? Какво имаше предвид, когато каза, че Амбър е във всички посоки или в която, човек избере? Какво са сенките?

Изправих се на крака и погледнах надолу към нея. Протегнах й ръка. Тя изглеждаше много млада и малко повече от леко изплашена в този момент, но пое ръката ми.

— Къде… ? — попита, докато ставаше.

— Насам — поведох я към мястото, на което бях спал и откъдето бях наблюдавал водопада и воденичното колело.

Дара понечи да каже нещо, но аз я спрях.

— Гледай. Само гледай.

Постояхме загледани в шумящата, пенеща се вода и въртящото се колело, докато аз настройвах съзнанието си. После й рекох:

— Ела — хванах я за лакътя и я поведох към гората.

Тръгнахме между дърветата, а един облак скри слънцето и сенките станаха по-дълбоки. Крясъците на птиците добиха остра нотка, от земята започна да се надига влага. На всяко следващо дърво, покрай което минавахме, листата ставаха по-дълги и по-широки. Когато слънцето се появи отново, светлината му беше по-жълта, а зад един завой на пътеката попаднахме на увиснали пълзящи растения. Крясъците на птиците сега бяха по-дрезгави и по-многобройни. Пътеката започна да се изкачва и аз я преведох през оголения кремък до една височинка. Иззад нас сякаш се носеше далечен, едва доловим тътен. Синевата на небето беше някак различна, когато излязохме на открито и идването ни изплаши голям, кафяв гущер, който се припичаше на слънце върху една скала. Взехме още един завой покрай купчина камъни и Дара възкликна: