![Оръжията на Авалон [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Оръжията на Авалон [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Серия: The Chronicles of Amber #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оръжията на Авалон [bg]». Краткое содержание книги:
VI
Равномерният и непрекъснат ход е по-важен от бързината, през по-голямата част от времето. Докато има постоянно променящи се стимули, за които съзнанието да се закачи, може да се осигури успоредно на тях движение. Започне ли то веднъж, скоростта е въпрос на лична преценка.
Така че аз се движех бавно, но непрекъснато, като използвах личната си преценка. Нямаше смисъл излишно да уморявам Звездин. Бързите промени са достатъчно трудни за хората. Животните, които не ги бива толкова в самоизмамите, ги понасят още по-мъчно и понякога дори напълно пощуряват.
Пресякох потока по едно дървено мостче и известно време яздих покрай брега. Възнамерявах да заобиколя самия град, но да се придържам към общата посока на водния път, докато стигна морския бряг. Преваляше пладне. Пътеката беше сенчеста и прохладна. Грейсуондир висеше на хълбока ми.
Яздех на запад и скоро стигнах до хълмовете, които се издигаха там. Въздържах се от промени в сенките, преди да съм се озовал на място, откъдето можех да виждам целия град, който представляваше най-голямото струпване на население в тази страна, толкова подобна на моя Авалон. Градът носеше същото име и в него живееха и работеха няколко хиляди души. Някои от сребърните кули липсваха и потокът пресичаше града под малко по-различен ъгъл, някак по на юг, като се разширяваше или беше разширен изкуствено осмократно дотам. От ковачниците и гостоприемниците се издигаше дим, който лекият южен ветрец разнасяше; по тесните улички се движеха хора — пеша, на коне, с каруци, с файтони, влизаха и излизаха от магазини, къщи, ханове; ята птици се въртяха, спускаха се, пак се издигаха около местата, където имаше вързани коне; във въздуха безшумно се вееха няколко ярки флага; водата блещукаше и над всичко висеше мараня. Намирах се прекалено далеч, за да чувам звуците — гласове, дрънчене, тропот, скърцане, — освен като един общ шум. И макар че оттук не можех да различа никаква определена миризма, ако още бях сляп щях да знам, след като подушех въздуха, че се намирам близо до град.
Докато го гледах от височината, започна да ме завладява носталгия при спомена за отдавна изчезналата Сянка със същото име, където животът ми беше толкова по-спокоен и щастлив, отколкото бе сега.
Но когато човек е живял така дълго като мен, естествено развива тези качества на съзнанието, които помагат да се освобождава от наивните чувства, веднага щом се появят и по принцип не обича да се поддава на сантиментални пристъпи.
Онези дни бяха минало и с всичко това беше свършено, а сега мисълта за Амбър ме владееше изцяло. Обърнах се и продължих на юг, обзет от още по-твърда решимост да успея. Амбър, аз не забравям…
Слънцето се бе превърнало в искряща, огнена точка над главата ми, а ветровете започваха да свирят около мен. Небето ставаше все по-жълто и знойно, докато заприлича на опънала се от хоризонт до хоризонт пустиня. Хълмовете добиваха по-скалист вид, успоредно със спускането ми към полите им, осеяни с причудливи, изваяни от вятъра скулптури в мрачни цветове. Когато се озовах в подножието им, застигна ме пясъчна буря, която ме принуди да увия главата си с плаща и да присвия до крайност очи. Звездин изцвили, изпръхтя няколко пъти и продължи напред. Пясък, скали, ветрове, още по-оранжево небе, подобни на слюда облаци, към които слънцето се насочваше…
После дълги сенки, утихване на вятъра, тишина… Само потропването на копитата по камъните и шумът от дишането ни… Сумрак, облаците се струпват и слънцето се скрива зад тях… Гръм разтърсва стените на деня… Неестествена видимост на отдалечените обекти… Студено, синьо и електрическо усещане във въздуха… Отново гръм…
Ромолящата стъклена завеса на приближаващия отдясно дъжд… Сини, назъбени линии сред облаците… Температурата пада, ние неотменно продължаваме, светът вече е едноцветен декор…
Гонг на гръмотевица, бяла светкавица, завесата настъпва към нас… Двеста метра… Сто и петдесет… Достатъчно!
Долният й край оре, набраздява, разпенва… Влажен мирис на земя… Изцвилване на Звездин… Галопиране…
Тънички струйки вода пълзят надолу, попиват в земята… Покрити с мехурчета локви кал… Потоци дъжд… Навсякъде около нас ручеи, плискане…
Височина отпред и мускулите на Звездин се напрягат и отпускат, напрягат се и се отпускат под мен, докато той прескача ручеите и пороите, гмурка се в напредващата, мътна стена и се озовава на склона. Под копитата му изскачат искри, докато се изкачва нагоре, шумът от гърголещия, образуващ водовъртежи потоп под нас прераства в постоянен рев…
Още по-нависоко, тук е сухо, спираме за момент да изстискам краищата на плаща си… Долу, зад нас и вдясно, сиво, брулено от бурята море се плиска в подножието на скалата, върху която сме застанали…