Оръжията на Авалон [bg]

Тя се засмя.

— Той по-добре ли се бие от теб, по-умел ли е с меча?

Извърнах поглед. Сигурно се бе върнала от някое доста отдалечено място, където новината още не бе стигнала. Всички хора от града, които бях срещнал, вече знаеха за ръката на Бенедикт. Подобни вести се разпространяваха много бързо. Никак не ми се искаше да съм първият, който ще й я съобщи.

— Мисли си каквото искаш — казах й аз. — А ти къде беше?

— В селото. Горе, в планината. Дядо ме заведе там при едни негови приятели, семейство Тисайс. Познаваш ли Тисайсови?

— Не, не ги познавам.

— И преди съм ходила там — продължи тя. — Той винаги ме води при тях, когато тук има някакви неприятности. Тяхното населено място няма име. Аз му викам просто селото. То е много странно — и хората, и селището. Там сякаш… ни боготворят. Отнасят се с мен, като че ли съм нещо свято и никога не ми казват онова, което искам да науча. Не е далече, но планините са различни, небето е друго — всичко! — и изглежда няма път за връщане, озова ли се веднъж там. Опитвала съм да се върна сама и преди, ала единственото, което постигах, бе да се загубя. Дядо всеки път трябваше да идва да ме търси, а после пътят ставаше съвсем лесен. Тисайсови следват всички негови инструкции по отношение на мен. Те се държат с него все едно е някакъв бог.

— За тях той е точно такъв.

— Нали каза, че не ги познаваш.

— Не ми е и необходимо. Познавам Бенедикт.

— Как го прави той? Кажи ми?

Поклатих глава.

— Как го направи ти? — попитах я аз. — Как успя да се върнеш тук този път?

Дара си допи виното и ми протегна чашата. Напълних я и когато вдигнах очи, главата й бе наклонена към дясното рамо, веждите й бяха смръщени, а погледът й се рееше някъде в далечината.

— Всъщност, не знам — дръпна чашата си тя и машинално отпи от нея. — Не съм съвсем сигурна как подходих сега… — Лявата й ръка взе да си играе с ножа и накрая го вдигна. — Бях направо бясна, полудяла бях от яд, че отново ме отнесе там като багаж. Казах му, че искам да остана и да се бия, но той ме метна на коня си и след малко се озовахме в селото. Не знам как. Не яздихме дълго, а изведнъж пристигнахме. Познавам цялата тази околност. Тук съм родена и тук съм израснала. Яздила съм навсякъде по тия места, на стотици километри във всички посоки. Никога не съм успявала да открия селото, когато съм тръгвала да го търся. А докато яздехме, сякаш мина съвсем малко време и изведнъж пак се намерихме при Тисайсови. Но вече съм по-голяма с няколко години и по-добре се ориентирам в обстановката. Взех твърдо решение да се върна сама.

Тя започна да човърка земята до себе си с върха на ножа, като изглежда не забелязваше какво прави.

— Изчаках да се стъмни — продължи Дара — и се заех да изучавам звездите, за да определя посоката. Изпълни ме чувство за нереалност. Звездите бяха съвсем различни. Не познавах никое от съзвездията. Върнах се пак вътре и се замислих над това. Бях леко уплашена и не знаех какво да правя. Прекарах следващия ден в опити да измъкна повече информация от Тисайсови и другите хора в селото. Но всичко беше като в лош сън. Те или бяха глупави, или нарочно се стараеха да ме объркат. Не само че нямало никакъв начин да стигна оттам дотук, но те и представа си нямали къде е това „тук“, а не били особено сигурни и по отношение на понятието „там“. Същата вечер отново разгледах звездите, за да се убедя, че очите не са ме излъгали и вече почти бях готова да им повярвам.