Оръжията на Авалон [bg]

Надигнах се и заобиколих останките от обяда ни. После седнах до нея.

— Спомняш ли си как изглеждаше горящата паяжина, която всъщност нито беше паяжина, нито гореше?

— Да… донякъде.

— Дай ми този нож — помолих я аз.

Тя ми го подаде.

С върха му започнах да допълвам драскулките й по земята, продължавах едни линии, изтривах други, добавях трети. През цялото време Дара не пророни нито дума, но наблюдаваше всяко мое движение. Щом свърших, оставих ножа и дълго и мълчаливо зачаках.

Накрая тя тихо промълви:

— Да, точно така изглеждаше. — Вдигна очи от рисунката и погледна към мен: — Откъде знаеш? Откъде знаеш какво съм сънувала?

— Ти си сънувала нещо, което е заложено в гените ти. Защо и как, не знам. Но това показва, че действително си дъщеря на Амбър. Ти си се движила през Сенките. Онова, което си сънувала е Великия лабиринт на Амбър. С неговата сила родените с кралска кръв властват над сенките. Разбираш ли за какво говоря?

— Не съм сигурна — поколеба се тя. — Мисля, че не. Чувала съм дядо да проклина сенките, но никога не съм проумявала какво има предвид.

— Значи не знаеш къде всъщност се намира Амбър?

— Не. Той все извърта. Разказвал ми е за Амбър и за семейството, но не знам дори посоката, в която е Амбър. Знам само, че е далече.

— Амбър е във всички посоки — казах аз — или в която посока човек избере. Трябва единствено…

— Да! — прекъсна ме Дара. — Бях забравила, пък и мислех, че той просто си играе на тайнственост или си прави шега с мен, но Бранд каза съвсем същото преди много време. Какво означава то, обаче?

— Бранд! Кога е идвал Бранд тук?

— Преди години — отвърна тя. — Когато бях малко момиченце. Идваше често. Аз много го обичах и безмилостно му досаждах. Той ми разказваше приказки, учеше ме на разни игри…

— Кога си го виждала за последен път?

— Ами… преди осем, девет години, според мен.

— Срещала ли си и някой от другите?

— Да. Неотдавна Джулиан и Жерар идваха тук. Само преди няколко месеца.

Изведнъж се почувствах много несигурен. Бенедикт определено бе премълчал доста неща. По-добре да ме беше измамил, отколкото да ме държи в пълно неведение за всичко това. Тогава щеше да е по-лесно да се разсърдя, когато открия истината. Проблемът с Бенедикт беше, че той бе прекалено честен, за да излъже. Предпочиташе да не каже нищо. Усещах, обаче, че ме грози опасност и разбрах, че не мога да отлагам повече, налагаше се да действам с най-голямата възможна бързина. Да, трябваше да се сдобия веднага с камъните. И все пак, имаше още какво да се научи тук, преди да се заема с тях. Времето не стигаше… по дяволите!