Блус в лятна нощ
- Автор: Конрой Пат
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блус в лятна нощ». Краткое содержание книги:
— Казвам ви, тя не е болна от рак, а още по-малко е тръгнала да умира. Може реакцията ми да ви се струва ужасна, но когато всичко си дойде на мястото, ще видите, че ще изляза прав.
— Защо трябва да се смееш, след като баба умира? Какво ще кажеш, ако аз се разсмея при вестта за твоята смърт? — попита Лия.
Тя отново се разхленчи и Ледар я притисна към себе си.
Загледах се в двете за момент и казах:
— Лия, не съм те подготвил за този момент, защото изобщо не предполагах, че ще се стигне до него. Смятах, че родителите ми ще умрат и ще си бъдат погребани без много шум и най-важното — без някой да ме уведомява за това. Изричното ми желание беше никой никога повече да не ме безпокои за нищо — нито братята ми, нито родителите ми, нито който и да било друг от моето ужасно семейство. Но кой ме слуша!
— Татко, това е и мое семейство.
— Само в абстрактен смисъл. Ти дори не си ги виждала от години и нищо не знаеш за тях. Майка ми не е тръгнала да умира, помнете ми думите. Тя просто театралничи. Пак е измислила някаква сензация.
— Защо, Джак? Ракът не е ли достатъчна сензация? — попита Ледар, като продължаваше да гали дългата коса на Лия.
— Тя твърди, че има рак. Ако майка ми каже, че навън времето е хубаво, аз бих й повярвал, само ако преди това е минала през детектора на лъжата или пък ако ми представи нотариално заверено удостоверение от дежурния синоптик. Виж какво, тя цял живот ни е натяквала, че умира от рак. Това е стар неин номер. Тя просто смята, че ракът е нещо, с което би могла да събуди съчувствие у собствените си безчувствени и неблагодарни деца.
— И никой ли няма да си помръдне пръста, ако тя наистина умира? — попита смаяна Ледар.
— Ти не слушаш какво ти говоря. Тя ни извъртя абсолютно същия номер преди петнайсет години. Това представление вече съм го гледал. Не само аз, но и братята ми. И ще ти го докажа. Ела с мен в хола и ще се обадя на онзи натрапник Дюпре. Лия, ти ще слушаш по другия телефон. А ти, Ледар, ще можеш да се намесиш от моя в добродушните ни семейни закачки. Фамилията Маккол е известна в цял Уотърфорд с веселяшката си дандания, с изключителния потенциал на своята духовитост, с острия като рапира ум, с...
— Какво означава „дандания“? — попита Лия.
— Какво означава дандания ли? — повторих аз. — Италия, изглежда, ти се отразява зле. Губиш връзка с естествения колорит на родния си език.
Лия се просна на леглото ми до телефона, а аз отидох до другия апарат и завъртях номера на брат ми, с когото ме разделяха шест часови зони. Той живееше в хубава къща до Колумбийския университет.
Щом телефонът иззвъня, попитах Лия:
— Там ли си, съкровище?
— На леглото ти, татко. Не искам да изпусна нито една дума.
— Казвал ли съм ти, че ти си най-великолепното създание, което някога е живяло на планетата Земя?
— Само стотина пъти. Но ти си предубеден, защото си ми баща.
— Ало? — обади се Дюпре Маккол в този миг с произношение и интонация, които бих разпознал и след стогодишно отсъствие от Южна Каролина.
— Дюпре, това съм аз, Джак. Джак Маккол. Твоят брат.
Последва дълго мълчание.
— Съжалявам, но аз нямам брат на име Джак. Името ми е познато и съм чувал легенди за съществуването на това момче, но, съжалявам, приятелче, не мога да ти помогна. Доколкото ми е известно, в нашето семейство няма брат на име Джак.
— Много смешно, Дюпре. Мога да преглътна някоя и друга добродушна шега по повод на моето изчезване от семейния кръг, но не прекалявай.
— О, нима така ти прозвуча — като добродушна шега? Тогава извинявай, скапано копеле такова! Бесен съм и да знаеш, че щом задникът ти цъфне тук, ще го съдера от бой.
— Лия, кажи „здравей“ на чичо Дюпре — обадих се аз.
— Здравей, чичо Дюпре. Аз съм твоята племенница, Лия. С голямо нетърпение очаквам да се видим.
— Лия, мила — каза Дюпре доста смутено. — Не обръщай внимание на това, което току-що казах на баща ти. Просто се шегувахме с този разхайтен негодник. Как си, скъпа?
— Добре съм, чичо Дюпре. Скоро ще стана на девет години.
— Моят син също е на девет години. Казва се Приольо.
— Какво хубаво име. Не го бях чувала преди.
— Навремето се ожених за момиче от Чарлстън. Те кръщават децата си с фамилни имена. Странен обичай, разпитай твоя старец, той ще ти разкаже.
— Дюпре, получих телеграмата ти. Затова се обаждам.
— Скъпа, може ли да си поговорим на две уши с татко ти? — попита Дюпре. — Знам защо те е курдисал на телефона, но той после ще ти каже всичко, за което сме си говорили. Искам да сме само двамата, да си кажем някои неща като брат на брата. Съгласна ли си, Лия?
— Разбира се, чичо Дюпре. Татко, може ли?